Ръкописът на Чансълър

Питър пристъпваше от крак на крак върху горещия пясък. Здравият разум му подсказваше да се махне от този човек. Имаше нещо опасно в това овладяно, напрегнато лице, в тези прекалено неспокойни очи. Но инстинктът му не позволи на здравия разум да надделее.

— А кой е човекът, който е починал? Който според вас е бил убит?

— Няма да ви кажа сега. Утре, ако решите да продължим разговора.

— Защо не сега?

— Вие сте известен писател. Предполагам, че доста хора идват при взе и ви разказват разни нелепи истории. Сигурно бързо ги отпращате, както и трябва. Не искам да отпратите и мен. Искам да се убедите, че аз имам разумни основания.

Питър го слушаше. Лонгуърт говореше истината. През последните три години — от книгата „Райхстаг!“ насам — какви ли не хора го придърпваха по ъглите на приеми или се присламчваха към него в ресторанти, за да споделят най-чудати случки, които според тях били от неговата сфера. Светът бе пълен с конспирации. И с потенциални конспиратори.

— Правилно — подхвърли Чансълър. — Казвате се Алан Лонгуърт. Работили сте двайсет години като специален агент. Уволнили сте се преди пет месеца и сега живеете на един от Хавайските острови.

— На Мауи.

— Това ще бъде отбелязано в досието ви.

При споменаването на думата „досие“, Лонгуърт отстъпи назад.

— Да. В досието ми.

— Но тогава всеки би могъл да научи съдържанието на определено досие. Кажете още нещо, някои особени характеристики, които да ви идентифицират.

— Чудех се дали ще се сетите!

— В своите книги аз се мъча да бъда убедителен. Просто логика на последователността. Без празнини. Искате да ме убедите. Затова запълнете празнините.

Лонгуърт прехвърли сакото си върху лявото рамо и с дясната ръка разкопча ризата си. Разтвори я. През гърдите и надолу под колана се спускаше грозен лъкатушен белег.

— Едва ли някой от вашите белези може да се сравни с това.

Тези думи накараха Питър да кипне от яд. Нямаше смисъл да продължават този разговор. Ако наистина непознатият бе Лонгуърт, както се представяше, той достатъчно се бе потрудил да се подготви с нужните факти. Несъмнено бе изровил и доста подробности за живота на Питър Чансълър.

— Утре по кое време ще дойдете?

— Когато ви е удобно!

— Аз ставам рано.

— Тогава ще дойда рано.

— В осем часа.

— Добре, в осем. — Лонгуърт се извърна и си тръгна по пясъка.

Питър остана на място и дълго гледа след него, усещайки, че болката в крака го е напуснала. Цял ден го тормозеше, а сега я нямаше. Ще позвъни на Джошуа Харис в Ню Йорк. Там бе около четири и половина. Все още имаше време. Техен общ приятел във Вашингтон, адвокат, би могъл да набави желаните сведения за Алан Лонгуърт. Джош дори веднъж се бе пошегувал, че адвокатът трябва да получи процент от „Контраудар!“, толкова бе помогнал в проучванията на Чансълър.

Питър се изкачи на верандата и забеляза, че бърза. Бе го обзела необикновена тръпка на задоволство, необяснимо защо.

Преди по-малко от година се случи нещо… Един човек почина. Много влиятелен човек. Оповестиха, че е умрял от естествена смърт. Това не е вярно. Той бе убит…

Питър се спусна по верандата към остъклените врати и се хвърли към телефона.

Утринното небе бе навъсено и гневно. Над океана тегнеха мрачни облаци. Скоро щеше да завали. Чансълър се бе облякъл като за дъжд: стоеше облечен вече час, с мушамено яке над зеленикавите панталони. Беше седем и четиридесет и пет — десет и четиридесет и пет в Ню Йорк. Джошуа бе обещал да звънне до седем и половина. Защо се бавеше? Лонгуърт щеше да пристигне в осем.

Питър си наля още едно кафе, петото от сутринта. Телефонът иззвъня.

— На странна находка си попаднал, Питър — чу се Харис от Ню Йорк.

— Защо мислиш така?

— Според нашия приятел във Вашингтон този Алан Лонгуърт направил нещо, което никой не е очаквал. Напуснал в най-неудачно време.

— Навършил ли е бил двайсетте си години служба?

— Съвсем скоро преди това.

— Но това е достатъчно за пенсия, нали?

— Естествено. Ако я допълниш с друга заплата. Той не го прави, но не е там работата.

— А какво тогава?

— Лонгуърт има изключителни заслуги. Най-важното, че бил избран от самия Хувър за повишение в кариерата. Лично Хувър е прикрепил към досието му собственоръчно написана благоприятна препоръка. Естествено е да се помисли, че при това положение не би трябвало да се уволнява.

— От друга страна, с това досие би могъл да си намери страшно добра работа навън. Така правят мнозина от хората на ФБР. Може би работи някъде, но ФБР не знаят.

— Малко вероятно. Те поддържат най-подробни досиета за бившите си сътрудници. Но тогава защо живее в Мауи? Там няма поле за дейност. Засега не е отбелязана нова месторабота. Просто не работи.

Питър погледна навън. От тъмното небе закапаха дребни капки.

— А останалите данни съвпадат ли?

— Да — отвърна Харис. — Служил е в Сан Диего. Явно бил е личната връзка на Хувър с Ла Джола.

— Ла Джола? Това какво значи?

— Любимото убежище на Хувър. Лонгуърт е отговарял за всички комуникации.

— А белегът?