Ръкописът на Чансълър

— Готово. Имаме време. Да похапнем.

Дъвчеха механично, почти не разговаряха.

Поднесоха им кафето. Браун се наклони напред и попита:

— Как си обяснявате поведението на О’Брайън?

— За мен е загадка. Непонятен ми е като самия Варак. Готови са да убиват хора, да жертвуват собствения си живот и за какво? Имат такива представи за живота, които яе мога да проумея. — Той замълча и се замисли. — О’Брайън се опита да ми разясни. Когато веднъж говорехме за Варак, той каза, че животът и смъртта за него не са от значение. За него най-главното е да разреши определен проблем.

— Това е невероятно.

— Направо нечовешко.

— И все пак то не дава отговор за О’Брайън.

— Има друго нещо. Той фигурира в досиетата. Казваше ми, че е готов да се подложи на изпитание, но не бе сигурен доколко… Сега вече знаем отговора.

Нещо привлече погледа на Питър към верандата навън. Здрачаваше се и запалиха външното осветление. Направо застина. Ръката му се вцепени, не можа да откъсне чашата от устните си, а очите си — от силуета на мъжа от верандата.

Имаше чувството, че ще полудее, че съзнанието му не издържа на напрежението на бързо менящите се моменти на реалност и фантазия. Но постепенно осъзна, че бе виждал човека навън и зад друг прозорец, на друга веранда. Човек с револвер!

Той бе същият! Тогава стоеше на верандата на старата викторианска къща в залива Чезапийк. Шофьорът на Мънро Сейнт-Клеър. Чакаше ги и се бе приближил да провери все още ли са вътре.

— Следят ни! — прошепна Чансълър на Браун.

— Какво?

— На терасата има човек, който наднича вътре. Не гледайте натам! Сега се отдалечава.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Това е човек на Сейнт-Клеър. Щом като е тук, значи, че ни е следил през цялото време. Знае, че Алисън е в Аръндел. — Питър скокна на крака, като се мъчеше да прикрие уплахата си. — Отивам да позвъня.

Алисън вдигна телефона.

— Слава богу, че си там. Слушай внимателно и прави каквото ти кажа! Обади се на онзи подполковник, който ни даде парите. Помоли го да дойде и да стои при теб. Кажи му да дойде въоръжен. Докато пристигне, свържи се с охраната на хотела, кажи им, че съм се обадил и настоявам да те заведат в ресторанта. Там винаги има много хора. Чакай там подполковника! Действувай!

— Добре — отвърна Алисън, усетила паниката в гласа му, — но обясни ми защо?

— Следят ме. Не знам откога.

— Разбирам. При теб всичко наред ли е?

— Да. Което значи, че ни следят, за да видят къде ще ги отведем. А не за да ни навредят.

— А има ли къде да ги отведете?

— Да. Нямам време за разговори, направи каквото ти казах. Обичам те! — Той закачи слушалката и се върна на масата.

— Там ли беше? — запита Браун. — Всичко е наред, нали?

— Да. Ще повика друг приятел на генерала да стои при нея.

— Той имаше много приятели. Така съм по-спокоен. Както сте се досетили, това момиче ми е твърде скъпо.

— Досетих се.

— Щастливец. На мен не ми провървя.

— Недоумявам защо.

— Нищо чудно. Тя не искаше никакви трайни връзки с хора в униформа. Не го криеше дори когато… Какво ще правим сега?

Тази рязка промяна на темата би се сторила забавна на Питър при други обстоятелства.

— Силен ли сте?

— Странен въпрос. Какво имате пред вид?

— Можете ли да се биете?

— Не бих желал. Не ме каните на дуел, значи, говорите за човека отвън.

— Може би не е само той.

— Тогава още по-неприемливо. Какво възнамерявате?

— Не искам да ни проследят до Рамирес.

— И аз не искам. Тогава нека първо открием този сам ли е, или са повече.

Беше сам. Стоеше облегнат на своята кола в дъното на паркинга, под клоните на едно дърво и гледаше към изхода. Чансълър и Браун излязоха от страничния вход. Човекът на Сейнт-Клеър не ги забеляза.

— Чудесно — прошепна Браун. — Сам е. Ще се върна и ще изляза през главния вход. Ще ме видите, като маневрирам колата. Успех!

— Надявам се, че знаете какво вършите.

— По-добре е да минем без бой. Иначе може и да загубим. Изчакайте малко. Трябва ми време.

Питър остана в мрака на страничния вход. Видя как шофьорът на Сейнт-Клеър се дръпна от капака на колата навътре към дървото и се скри от погледа му. Той бе забелязал Браун да излиза от главния вход. Защо ли не седна в колата ви? Любопитно.

Мина време. Браун спокойно се разходи по паркинга и стигна своя „Триумф“, облян от светлините на ресторанта.

Питър тръгна. Сниши се и мина край бордюра на асфалтирания паркинг, скрит от спрелите автомобили, и застана в гръб на шофьора на Сейнт-Клеър. Отвъд бордюра земята бе обрасла с неокосена трева и неподдържани шубраци. Когато се доближи на петнайсетина крачки от шофьора, той приклекна в храсталака. Започна тихичко и внимателно да пълзи напред, разчитайки ревящият мотор на „Триумфа“ да заглуши шума от стъпките му.

Браун излезе на заден ход от очертанията за паркиране и се насочи към изхода. После внезапно натисна спирачка, включи на задна и силно натисна газта. „Триумфът“ отлетя назад към дървото.