Ръкописът на Чансълър

— Чинът ви не е достатъчно висок, сър.

— А кой тогава е могъл да ги изпише?

— Някой си генерал Рамирес.

Браун свърна по автомобилната алея на огромния Център за обработка на информация в Маклийн, Вирджиния. Вляво се намираше будката на пазача. Отпред имаше бариера с неизбежния надпис: „Само за висши държавни служители“.

Не бе леко да убеди дежурния сержант в хранилището, че ако измират хора, защото някой си генерал Рамирес е изтеглил филмите, проследяващи смъртоносния вирус hinobius, то самият сержант също ще бъде подведен под отговорност.

Освен това, настоя Браун, той бил готов да поеме пълна отговорност — и като военен, и като лекар — и да запише своето име под номерата на микрофилмите. Сержантът не му даде самите микрофилми — само номерата им; „Отделът за сигурност“ към болницата щеше да му осигури изваждане на дубликат в Маклийн.

Докторът съзнаваше, че цели да уреди свои лични сметки с Рамирес. Генералът бе допринесъл за гибелта на Макандрю, а Макандрю бе дал път в живота на Фил Браун, бедното селско момче от Небраска. Ако Рамирес се възпротивеше, той можеше да възбуди оплакване срещу него.

Но имаше чувството, че генералът няма да стигне дотам.

Не бе трудно да се оправи с „Отдела за сигурност“ към болницата. Използува изготвения документ, за да внуши на отговарящия офицер, който не бе медицинско лице, необходимостта да му осигури пропуск за Маклийн.

Браун показа пропуска на цивилния пазач на входа в Маклийн. Той натисна копчетата на компютър. На миниатюрния екран се появиха малки зелени цифри и докторът бе пуснат до съответния етаж.

Главното е, мислеше си Браун, влизайки в секция „М“ за обработка на информация, че след като бе взел серийните номера на филмите, изписани от Рамирес, нищо повече не му е нужно. Всеки микрофилм имаше своя специфична идентификация. С пропуска му на лекар всякакви пречки отпадаха от пътя му. Само след десетина минути той седеше пред твърде сложна апаратура, която, макар и странно, имаше вид на старовремска мовиола.

След още десетина минути разбра, че дежурният сержант от хранилището не е бил прав, че два дни са нужни да се изгледа целият материал. Напротив, не бе нужен дори и час. Браун не знаеше точно на какво бе попаднал, но той гледаше, не вярвайки на очите си, кадрите, които пробягваха на малкия екран.

От стотиците бойци в битката за Часонг само тридесет и седем бяха оцелели. Това само по себе си бе ужасяващо, но състоянието на тези тридесет и седем оцелели бе направо чудовищно. И в пълно противоречие с всяка възприета психологическа практика! Обикновено събираха на едно място инвалиди от една и съща бойна операция. Тъй като прекарваха остатъка от живота си по клиники, бойните другари бяха едничкото, което им оставаше. Семействата и приятелите все по-рядко ги посещаваха и тия хора се превръщаха в отблъскващи сенки в отдалечени болници.

А тридесетте и седем ветерани от Часонг бяха педантично изолирани един от друг. По-точно, тридесет и един бяха пръснати из тридесет и една различни болници в страната, от Сан Диего до Бангор.

Останалите шестима бяха на едно място, но тази близост бе безсмислена. Намираха се в най-строго охранявана психиатрична клиника на десет мили западно от Ричмънд. Браун знаеше точно мястото. Там пациентите бяха освидетелствувани луди — повечето от тях опасни, със склонност към убийство.

Но все пак бяха на едно място. Неприятна перспектива наистина, но ако Чансълър се надяваше да изтръгне нещичко от тях, Браун бе готов да вземе имената им. От гледна точка на писателя тези обстоятелства можеха да се приемат за благоприятни. Ако някои от тези пациенти, чиято умствена деградация бе причинена в Часонг, бяха в състояние да разговарят, от тях можеха да се научат доста неща. По несъзнателен път, без възпиращите задръжки на здравия разум. Причината за умопомрачението рядко се заличава от съзнанието на болния.

Имаше нещо, което смущаваше доктора, но той не можеше да го определи, а бе така изтощен, че нямаше сили да се размисли. Съзнанието му бе жестоко затормозено и отказваше да му се подчинява.

Искаше час по-скоро да се измъкне от Центъра за обработка на информация и да излезе на чист въздух.

Питър имаше усещането, че влизат не в болница, а в затвор. Хигиенизиран концентрационен лагер.

— Не забравяйте, че се казвате Конли и сте специалист от МН подгрупа — каза Браун. — Аз ще разговарям.

Минаха по дълъг бял коридор с метални врати от двете страни. До вратите имаше малки прозорчета с плътни стъкла, през които Питър можеше да зърне обитателите вътре. Големи мъже лежаха сгърчени на голия под, мнозина потънали в собствените си мръсотии. Други се движеха напред-назад като животни и щом зърнеха непознат в коридора, приближаваха към прозорчето изкривени лица. А трети гледаха с празен поглед навън, потънали в мълчаливо забвение.

— С тези гледки не може да се свикне — заговори придружаващият ги психиатър. — Човешки същества, стигнали най-последна степен на деградация. А някога те са били мъже. Това не бива да забравяме.