Ръкописът на Чансълър

— Съгласен съм — кимна Браун. — Но защо не допуснем, че тази саможертвеност иде като проява на отмъщение? Възмездие за дейността на съпругата на Мак? — Той погледна към Алисън. Погледът му просеше извинение. — Тя самата не си е давала сметка за своите действия, но отмъстителите едва ли го знаят.

— Тъкмо в това е въпросът — прекъсна го Питър. — Последователите, готови да се жертвуват, са все редови, няма хора от командния състав. Затова едва ли знаят нещо за майка й. Вие го казахте и Рамирес го потвърди. Опитите са били ограничени и секретни. Само неколцина са били посветени в тях. Така че връзката се губи. Но нещо друго е станало в Часонг. Варак го бе надушил, но не можа да го определи, затова го нарече примамка.

— Примамка ли?

— Да. Уловка. В същото блато, но друга патица. Мак палачът няма нищо общо с действията на жена си. Разкъсаната нощница върху пода на кабинета в Роквил, счупените чаши, парфюмът — всичко това цели да ни хвърли на погрешна диря. Да ни хвърли към действията на една умствено разстроена жена, манипулирана от врага. Те смятаха, че ще се хвана за уловката. И наистина се хванах. Но не стигнах доникъде. Нещо друго е станало в Часонг.

— Откъде знаете? Защо сте толкова сигурен?

— Защото същата ситуация съм сътворил сам. В книгите си.

— Във вашите книги? Я оставете тия приказки. Питър, тук говорим за действителни неща.

— Бих ви отговорил, но ще ме вържете и ще ме подложите на медицинско изследване. Моля ви, само дайте ми колкото можете имена на оцелели участници в Часонг.

Майор Филип Браун, военен лекар, прочете документа, който бе изработил сутринта. Остана доволен от себе си. Документът бе достатъчно дискретен, за да не събуди никакви подозрения.

Този документ би му осигурил достъп до хилядите микрофилмирани сводки, в които се уточняваше характерът на заболяването и местонахождението на инвалиди, прекарващи остатъка от живота си във ветеранските болници из цялата страна.

Майор Браун теоретически разглеждаше случаите на ускорено преждевременно застаряване на някои тъкани на вътрешните органи у инвалиди в сравнение с този процес у здрави хора. Тези инвалиди бяха служили в Корея и провинцията Чананг. Допускаше се вирусна зараза по кръвните пътища. Вирусът изглеждаше латентен, но в същност той е бил молекулярно активен. Предполагаше се, че причинителят e hynobius, микроскопичен антиген, разнасян от насекоми, типични за провинцията Чананг. Налагаше се неотложно изследване на вируса.

Това бе ефектна измислица. Майорът нямаше представа дали въобще съществува антиген hynobius. Но реши, че ако го измисли, то едва ли някой ще го оспори.

Така Браун влезе в хранилището на микрофилми. Въобще не спомена за Часонг пред дежурния сержант. Напротив, остави го сам да му избере необходимото. Момчето усърдно се зае с издирването. Влезе сред металните шкафове и се върна с нужните микрофилми.

След три часа и двадесет минути Браун вече си ги прожектираше. Бе свалил куртката си и я бе преметнал през стола. Бе също развързал връзката и разкопчал ризата си. Облегна се назад зашеметен.

В тези стотици метри филми никъде не се споменаваше за Часонг. Никъде.

Сякаш Часонг въобще не бе съществувал. Сякаш там нищо не се бе случило, съдейки по филмовата документация на болницата „Уолтър Рийд“.

Той върна касетките на сержанта. Браун знаеше, че трябва да е предпазлив, но независимо от огромния риск длъжен бе да действува. Да се измъкне от задънената улица.

— Извадих голяма част от това, което ми бе необходимо — заговори той, — но струва ми се, че не съм изгледал всичко. Hynobius е от подгрупата Ss и е изолиран от подвижните лаборатории в района около Пхенян. Някои от данните го сочат в провинция Часонг. Имате ли въобще такъв индекс?

Очите на сержанта блеснаха като при споменаване на нещо познато и той отговори веднага:

— Часонг? Да, сър, това ми е познато. Скоро го гледах, мъча се да си спомня къде.

Сърцето на Браун заби лудо.

— Може да се каже важно, сержант. То е само една линия от спектрографа, но нищо чудно да излезе тази, която търсим. Този вирус е жестоко нещо. Опитайте се да си спомните.

Сержантът се надигна от стола си и се приближи към бюрото, все още смръщил вежди:

— Мисля, че заявката бе дадена през дежурството на, другата смяна и бе отбелязана в дясната крайна колонка. Това рядко става, затова ми се е набило в очите.

— Защо рядко? Какво необичайно има?

— В дясната колона се отбелязват филмите за изписване. Те се дават на ръка и се изнасят оттук. Иначе повечето ги ползуват на място, както вас.

— Това горе-долу кога е станало?

— Най-много преди ден-два. Сега ще проверя. — Той изтегли металното чекмедже от рафта. — Ето го. Вчера следобед. Отчислени са дванадесет филма. Всичко за Часонг. Изписването си е струвало труда.

— Защо?

— Най-малко два дни са нужни, за да се изгледа целият материал. Дори се учудвам, че са били сверявани по тоя начин.

— Какъв начин?

— По кодирани индекси. За строго секретно. Ще ви трябва разрешение за засекретената картотека, за да ви дадем филмите, и макар да сте лекар, няма да ги получите.

— Защо?