Ръкописът на Чансълър

На Питър му трябваше време да осъзнае, че лекарят говори на него. В същото време бе сигурен, че лицето му изразяваше състрадание, любопитство и отвращение.

— Бихме искали да разговаряме с оцелелите от Часонг — рече Браун, облекчавайки Чансълър от необходимостта да отговори. — Ще ни съдействувате ли?

Психиатърът не скри изненадата си, но и не възрази.

— Бяха ми казали, че искате кръвни проби.

— И това, разбира се. Но и да поговорим.

— Двама от тях, не могат да говорят, трима обикновено отказват. Първите са в кататония, другите са шизофреници. Стоят тук от години.

— Това прави петима. А шестият? Той би ли си припомнил нещо? — запита Браун.

— Положително не това, което бихте искали да чуете. Той е агресивен, готов е да убива. И всичко е в състояние да го докара до ярост — било жест с ръка, било светлина от крушка. Той е в усмирителна риза.

На Чансълър му призля. Болката отново го удари в слепоочията. Напразно бяха били пътя, нищо нямаше да научат.

— Къде са те? Хайде по-бързо да свършим — в тона на Браун се долови същото отчаяние.

— Всички са заедно в една от лабораториите в южното крило. Подготвени са за вас. Насам.

Стигнаха до дъното на коридора и свърнаха в друг, по-просторен коридор. Там имаше отделни затворени кабини, някои с пейки край стената, други с маси в средата. Всяка кабина отпред имаше прозорец със същото плътно стъкло, както стаите в другия коридор. Психиатърът ги отведе към, последната кабина.

Чансълър вторачи поглед през стъклото, дъхът му замря и очите му се разшириха. Вътре седяха шестима души в свободни дрехи без колчета. Двама с безличен поглед седяха неподвижно на пейките. Трима се въргаляха по пода, телата им се гърчеха а страхотни, мъчителни конвулсии — приличаха на гигантски насекоми, които се имитират едно друго. Шестият стоеше в ъгъла, вратът и раменете му потрепваха, лицето му се гърчеше в невъобразими гримаси, ръцете му стегнати с усмирителната риза.

Но не само видът на тия жалки, получовешки същества накара Питър да потръпне от чудовищен ужас, а и цветът на кожата им.

Те всички бяха черни.

— Ето какво било — прошепна Браун. — Буквата „н“.

— Кое? — едва чуто промълви Чансълър, жестоко потресен.

— Тази буква бе навсякъде. Не ми направи впечатление, защото търсех други факти. След всяко име буквата „н“. След стотиците имена. Негър. Цялата войска в Часонг е била от негри.

— Геноцид — бавно изрече Питър, вцепенен от погнуса и страх.

38

Препускаха на север в пълно мълчание, всеки потънал в собствените си мисли, всеки разяждан от непознат досега ужас. Но и двамата отлично знаеха как трябваше да действуват: трябваше да се срещнат с генерал Пабло Рамирес.

— Ще го хвана тоя кучи син — каза Браун, щом излязоха от болницата.

— Всичко е безсмислено — рече Чансълър, съзнавайки, че това не е отговор. — Съдърланд бе чернокож. Връзката води единствено към него. Но той е мъртъв.

Мълчание.

— Аз ще му позвъня — каза накрая Браун. — Не вие. С вас той няма никога да иска да се срещне. А има толкова начини един генерал да бъде внезапно командирован в другия край на света.

Влязоха в един ресторант в колониален стил. Такива сякаш никнеха като гъби из Вирджиния. В дъното на полуосветения коридор имаше телефонна кабина. Чансълър почака пред отворената врата. Докторът влезе и набра номера на Пентагона.

— Майор Браун — раздразнено изрече Рамирес. — Какво толкова неотложно има, че не може да го съобщите на секретаря ми?

— Повече от спешно, генерале! А вие сте генерал според заявката в хранилището за микрофилми на „Уолтър Рийд“. И въпросът наистина е спешен.

Мигновеното мълчание издаде удивлението на генерала.

— За какво говорите? — едва чуто запита той.

— За тежка медицинска злополука, сър. Имам задачата като лекар да изследвам вирусна зараза, която води началото си от Корея. Изолирахме различни райони. Един ст тях бе Часонг. Но цялата документация за загубите в Часонг е иззета на ваше име.

— Часонг е най-строго засекретена операция — бързо изрече генералът.

— Но не от медицинска гледна точка — прекъсна го Браун. — Тук кле имаме предимство. Получих право да прегледам копията в Центъра за преработка на информация… — Той замлъкна, сякаш не знаеше как да продължи.

Рамирес не издържа на напрежението.

— И какво искате да кажете?

— Тъкмо това, сър. Не зная как точно да се изразя, но като военен на военен ще ви призная, че съм изплашен до смърт. Стотици убити в Часонг. Стотици пропаднали без следа. Цялата войска от негри. Само тридесет и седем живи. Освен шестимата напълно луди, останалите тридесет и един са разхвърляни в тридесет и една различни болници. Всички черни, всички изолирани. Това противоречи на всякакви общоприети норми. Не ме интересува, че оттогава са минали двадесет и две години. Ако това излезе на бял свят…

— Кой друг е в течение на тези сведения? — прекъсна го Рамирес.

— Засега знам само аз. Обаждам ви се, защото вашето име…

— На никого не казвайте! — рязко отсече генералът. — Това е заповед. Сега е пет и половина. Елате у дома ми в Бетезда. В седем часа. — Рамирес продиктува адреса си и затвори.

Браун излезе от кабината.