Ръкописът на Чансълър

„«И. Б.» трябва да се разтури. Венис и Браво са на същото мнение. Личи по очите им, макар да не сме го обсъждали. Спомените ни разкъсват. Но вече сме стари, малко време ни остава. Тревожи ме, че някой от нас или всички можем да си отидем от този свят, без да сме се погрижили да се разтурим. Безпокои ме и нещо друго, по-страшно: че паметта ще ни изневери и езиците ни ще се развържат. Това не бива да става! Затова, умолявам ви, ако възрастта разруши разсъдъка, направете за нас онова, което сами сме неспособни да направим. По пратеник ви изпращам таблетките в отделна опаковка. Дайте по една на старците и се помолете за нас.

Ако това се окаже не по силите ви, покажете това писмо на Варак. Той ще разбере и ще направи каквото трябва. И накрая за Банър, чиито слабости идат от собствените му изключителни способности. Той ще се изкуши да продължи «И. Б.». Това не бива да се допуска. Нашето време отмина. Ако той все пак настоява, Варак ще знае какво да направи.

Нека това писмо има силата на договор.

Кристофър“

— Каза, че не знае какво е стерилно укритие — беззвучно изрече Питър.

— Не е знаел за смъртта на Варак — добави О’Брайън тихо, препрочитайки писмото. — Не е бил той.

Чансълър се извърна и тръгна безцелно към водата. Свлече се на колене пред плискащите се вълни и повърна.

Заровиха тялото на Джейкъб Драйфус в пясъка под дюните. За последиците не помислиха. Нямаха време. За всичко сторено щяха да отговарят после.

Фредерик Уелс не трябваше да върви по пуст плаж. Човекът, известен под името Банър, трябваше да дойде от полето, южно от отбивката на шосе № 40 на запад от Балтимор. О’Брайън бе използувал същото място преди шест месеца за среща с един от своите информатори. Познаваше разположението добре.

Тази отбивка бе далеч от всички ресторантчета и бензиностанции. Мястото бе обградено от поля, които в мрака приличаха на тресавища.

Питър чакаше сред полето, на няколкостотин стъпки отвъд насипа, където Уелс трябваше да спре колата си. Гледаше пробягващите фарове по пътя, блестящи и уголемени от дъжда, който бе наквасил полето и го караше да потръпва от хлад. О’Брайън се бе скрил по-надолу под насипа и чакаше с извадено оръжие. Чансълър отново трябваше да следва указанията му: при най-малкия признак за нещо неочаквано да парализира Фредерик Уелс с пистолета си. Ако стане нужда, да го изпразни в него.

От допълнителни съображения за сигурност О’Брайън имаше и фенерче. Ако Уелс доведеше със себе си някога Куин щеше да светне, да закрие лещата с пръсти и направи кръговидно движение. При този сигнал Питър трябваше да побегне през полето към пътя, където Алисън чакаше в автомобила.

Две нетърпеливи изсвирвания с клаксон се разнесоха откъм пътя. Един автомобил намали ход и се дръпна към банкета, а задният бързо го заобиколи и ядосано отмина.

Автомобилът спря до насипа и от него излезе висок човек. Това бе Фредерик Уелс. Тръгна към парапета в пътя, взирайки се през дъжда към полето.

Кратък светлинен лъч мигновено блесна от далечния край на насипа. Това бе първият сигнал на О’Брайън. Уелс бе пристигнал сам. Никакви видими признаци на въоръжение. Питър не помръдна. Банър бе длъжен да с приближи към него.

Уелс се прехвърли през парапета и тръгна към полето. Чансълър приклекна в мократа трева и скри пистолета си.

— Извадете ръце от джобовете! — изкрещя той, следвайки указанията. — Вървете бавно с отпуснати встрани ръце!

Уелс се закова на място, после се подчини на заповедта. Празните му ръце увиснаха отстрани и той закрачи в мрака по мокрото поле. Когато приближи достатъчно, Питър се изправи и каза:

— Спрете!

Уелс въздъхна с широко отворени очи: