Ръкописът на Чансълър

— Добре, скъпа.

— Обаждат се от Белия дом.

— Смайващо, най-меко казано — отвърна Даниъл. — Ще се обадя от трапезарията.

Наистина бе смайващо. Последните му четири апелативни решения бяха разярили администрацията, нейното недоволство дори намери отражение в печата.

— Съдията Съдърланд слуша.

— Вие сте също и Венис — изрече твърд и равен глас в слушалката.

Писателят успя! Дело, на което бе посветен цял живот, сега най-ненадейно, най-главоломно увисваше във въздуха. Ако делото се разруши — нищо, защото нищото е по-добро от загубата. Предателите ще наследят всичко.

Даниъл слушаше внимателно, претегляше всяка дума всяка интонация.

Сигурно има изход. Реши се на отчаяна тактика, която едва ли щеше да доведе до успешен край, но трябваше да опита.

— Утре сутринта, мистър Чансълър. Призори. Провлака, източно от остров Дийл, където акостират траулерите. Ще намеря мястото. Ще ви намеря.

Очите на Съдърланд останаха да блуждаят над телефона, през сводестата врата към далечната всекидневна. Снаха му се приближи. Величествена и горда.

Тя бе превъзходна Медея, спомни си Съдърланд, Припомни си и последните й реплики в пиесата, нейния вопъл към всевишния.

Ето, това са моите деца, облети в кръв, принесени в жертва в името на любовта към бог Язон.

Съдърланд се зачуди кое го накара да си спомни тъкмо тези слова. И изведнъж разбра.

Той ги бе повтарял несъзнателно в себе си само преди няколко секунди.

36

Зимният вятър духаше на пориви откъм залива и свеждаше до земята дивата трева по дюните. Слънцето от време на време се показваше през забързаните облаци, ярко и ослепително, но лъчите му не грееха. Бе рано следобед на Коледа и на плажа бе студено.

Чансълър се загледа в следите, които оставяше по брега. Крачеше напред-назад в очертанията, определени от Куин О’Брайън. От това неголямо пространство имаше ясна видимост към китната зеленина над дюните и вляво към покритата с дъсчени талпи пътечка, която се отклоняваше от пътя. Там стоеше О’Брайън, скрит отвсякъде освен от Питър.

Според О’Брайън правилната тактика бе основното. Той щеше да чака в дивите шубраци, докато пристигне Джейкъб Драйфус. Щеше да проследи дали наистина Драйфус ще се освободи от таксито, както се бяха разбрали. Ако Кристофър ги измами — като не освободи таксито или докара свои хора с други автомобили, Куин щеше да сигнализира, на Питър и те щяха да хукнат към пътя над съседния плаж, където Алисън ги очакваше в нерегистрираната кола.

Тази самозащитна страна на акцията Куин наричаше „фронтална защита“. По-непосредствената и по-неконтролируема защита зависеше изцяло от Питър. В джоба му се намираше 38-калибровият пистолет, който бе взел от Пол Брумли във влака. Оръжието, предопределено за неговата смърт. Ако станеше нужда, щеше да прибегне към него.

Питър дочу кратко, пронизително изсвирване: това бе първият сигнал. Таксито пристигаше.

Не можа да разбере колко време мина, преди да забележи мършавата фигура. Всяка секунда му се струваше безкрайна. Гледаше как сухият, дребничък Драйфус несигурно пристъпваше по пътечката към просторния плаж. Той изглеждаше направо архаичен в сравнение с представата на Питър, много по-стар и много по-крехък. Вятърът, който нахлуваше от океана, затрудняваше движението му, пясъкът се набиваше в лицето му и го караше да се накланя и да извърта глава. Бастунът му постоянно се хлъзгаше по дъсчената настилка на пътеката.

Стигна до края й и заби бастуна в пясъка, преди да пристъпи на плажа. Чансълър усети въпроса в погледа му, скрит зад плътните стъкла на очилата. Умореното му тяло не можеше да измине останалия път до уреченото място. Не би ли могъл младият мъж да се приближи?

Но Куин бе неумолим. Позицията решаваше всичко. Трябваше да се мисли и за скоростно бягство. Питър не помръдна и Драйфус мъчително закрачи по изровения от вятъра плаж.

Драйфус падна. Чансълър се завтече към него, но го спря размаханата ръка на О’Брайън. Агентът от ФБР бе твърд, решението му — безапелационно.

Сега Драйфус бе на тридесетина крачки и лицето му ясно се виждаше. Банкерът разбра: изражението му придоби решителност. Надигна се с помощта на бастуна. Несигурно и трудно, примижавайки срещу вятъра и пясъка, стигна до Чансълър. Не се ръкуваха.

— Срещнахме се — простичко рече Драйфус. — Аз имам какво да ви кажа и вие имате какво да ми кажете. Кой от двама ни ще започне?

— Изпълнихте ли изискванията ми? — попита Питър, както бе инструктиран.

— Разбира се. Трябва да обменим сведения. И двамата искаме да знаем какво знае другият. Защо са нужни излишни усложнения? Вас ви търсят, знаете ли?

— Да, но без основания.

— Тези, които ви дирят, не са на същото мнение. Както и да е, това няма значение. Ако не сте виновен, невинността ви ще се установи лесно.

— Виновен съм единствено за това, че бях пълен глупак! Но не сме се срещнали да говорим за мен!