Ръкописът на Чансълър

Питър го разгледа на бледата лунна светлина. Имаше волево лице, черти, присъщи на човек от испански произход, изпитателен поглед. Питър разбра, че този човек не се страхува. Макар да отиваше на среща с непознат, известен му само по име, на изолирано игрище за голф посред нощ — и то с непознат, от когото бе логично да не очаква нищо добро, — Парис се държеше, сякаш срещата им представляваше обикновен, потребен и за двамата делови разговор.

— Държа револвер в ръката си — каза Чансълър и вдигна спусъка.

— Защо е нужно? — Монтелан присви очи.

— След всичко, което ми сторихте, което „Инвър. Брас“ ми стори, не е ли излишно да питате?

— Не знам какво ви е сторено.

— Лъжете.

— Позволете ми да се изкажа. Знаех, че ви захранваха с лъжлива информация, с цел да напишете роман на базата именно на тази лъжлива основа. Това се правеше, за да се изплашат определени, злонамерени личности, участници в заговора, и да се издадат. Честно казано, още от самото начало се съмнявах в рационалността на този замисъл.

— И само това ли ви е — известно?

— Допускам, че ви са се случили някои неприятни неща, но беше ни дадена дума, че няма, да бъдете излагана на опасност.

— Кои са тези „определени злонамерени личности“? И какъв, е този „заговор“?

Парис замълча за миг, сякаш се бореше да разреши свой вътрешен конфликт.

— Ако досега никой нищо не ви е казал, то е време да узнаете. Заговор наистина има. Твърде действителен и твърде опасен. Една цяла част от личните-досиета на Джон Едгар Хувър липсват. Изчезнали са.

— Откъде знаете това?

Отново Монтелан замълча, после се реши и продължи:

— Не мога да ви съобщя подробности, но след като споменахте името ми, както и имената на останалите, в разговора ни тази сутрин, допускам, че сте узнали повече неща, отколкото бе предвидено да научите. Това няма значение: нещата вървят към своя край. „Инвър Брас“ успя да се добере до останалите досиета.

— Как?

— Това не мога да ви разкрия.

— Не можете или не искате?

— По малко и от двете.

— Това не е достатъчен аргумент.

— Познавате ли човек на име Варак? — кротко запита Парис, сякаш Чансълър не му бе крещял.

— Да.

— Попитайте него. Той може и да ви каже, може и да не ви каже.

Питър внимателно изучаваше лицето на Монтелан на лунния блясък. Той не лъжеше. Tie знаеше за смъртта на Варак. Чансълър усети празнота в стомаха си. И третата вероятност отпадаше. Въпросите оставаха, но най-същественото се изясни. Досиетата не бяха у Парис.

— Какво искахте да кажете с това, че няма значение какво съм научил? И че „нещата вървят към своя край“?

— Времето на „Инвър Брас“ отмина.

— Какво точно значи „Инвър Брас“?

— Предполагах, че знаете.

— Не предполагайте!

Монтелан пак се подвоуми.

— Група хора, посветили се на благото на този народ.

— Ядро — рече Питър.

— Би могло да се нарече и така — отвърна Монтелан. — Състои се от изтъкнати хора, хора с изключителни достойнства и предани на родината.

— Вие сте един от групата, така ли?

— За мен бе чест да участвувам в нея.

— Тази група бе сформирана, за да избави жертвите на Хувър ли?

— Тя имаше разнообразни функции.

— Преди колко седмици… или месеца ви поканиха да станете член на групата?

За първи път Монтелан се стъписа.

— Какво говорите? Аз членувам в нея от четири години.

— Четири години? — Отново необяснимо противоречие. Доколкото знаеше Питър, групата на Сейнт-Клеър, „Инвър Брас“, бе сформирана да се бори с порочната практика на Хувър в последно време да заплашва и изнудва хората, позовавайки се на своите досиета. Тази борба бе необходимост, родена от ситуацията. Година, година и половина, най-много две — в това време се ширеше тази практика. Но Парис говореше за четири години…

А Джейкъб Драйфус си бе послужил с фразата „четиридесетгодишна служба“, а после споменаваше за изразходването на милиони долари. В онзи тревожен и объркан миг Чансълър бе помислил, че Драйфус говори лично за себе си. Но сега… четиридесетгодишна служба… безчет милиони…

Внезапно жестоките думи на Фредерик Уелс изплуваха в съзнанието му. „Сега страната ни има нужда от мен. Аз трябва да оглавя «Инвър Брас». Другите са стари, слаби! Времето им е минало! Няма друг освен мен!“

Четиридесет години… Четиридесет… Безчет милиони!

Питър си спомни и за писмото на Драйфус до Монтелан. За договора между Кристофър и Парис.

Ние сме просмукани от спомени.

Спомени за какво?

— Кои са членове на тази група? — попита той, втренчил поглед в Монтелан.

— Повече нищо няма да кажа. Вие сте прав, мистър Чансълър. Така и предполагах. Но не съм дошъл тук да разискваме това. Дойдох да се помъча да ви убедя повече да не се намесвате. Вашето включване бе грешка от страна на един блестящ, но озлобен човек. Нямаше нищо опасно, докато стояхте в тила и се ровехте в миналото, но да действувате на предна линия и да задавате публично въпроси — това вече е катастрофално!

— Вие сте уплашен — с учудване каза Питър. — Давате си вид на спокоен, но дълбоко в себе си сте смъртно изплашен.

— Изплашен сам, разбира се. Боя се и за вас, и за всички нас.