Ръкописът на Чансълър

Джейкъб Драйфус се надигна с досада от масата, където закусваше. Икономът му съобщи, че го търсят по телефона от Белия дом. Онзи глупак сигурно се обажда да му честити Коледа. Едва ли президентът се е сетил, че Рождество Христово не е негов празник.

Говореше се за него, че напоследък пиел сериозно. Нищо чудно! По-жалка администрация не е имало в цялата история на страната. Продажността минаваше всякакви граници, ламтежът за власт бе основното зло. Разбира се, че ще пие човекът. Това бе лек за раните му.

Джейкъб реши да не вдига телефона, но все пак уважението към кабинета го накара да промени решението си.

— Добро утро, мистър прези…

— Аз не съм президентът — каза някакъв глас. — Аз съм друг, както и вие сте друг, Кристофър.

Лицето на Драйфус пребледня. Стана му тежко. Не можеше да диша. Слабите му крака се подкосиха. Всеки момент можеше да се строполи на пода. Тайната на целия му живот бе разкрита. Просто не можеше да повярва.

— Кой се обажда?

— Човек, който работеше за вас. Казвам се Питър Чансълър и се справях доста добре със задачата си. Научих неща, които положително никога не сте искали да знам. Затова трябва да се срещнем. Днес. Рано следобед.

— Днес следобед? — Драйфус прималя. Питър Чансълър, писателят? Как можеше да си позволи такова нещо? — Не приемам срещи с такава кратка предварителна уговорка.

— Този път ще направите изключение — настоя Чансълър.

Писателят бе нервен. Джейкъб веднага го усети.

— Заповеди не приемам. Нито пък познавам Кристофър. Измислили сте остроумен начин да се доберете до мен. Възхищавам се от изобретателността ви. Ако не възразявате, ще обядваме заедно през следващата седмица…

— Днес следобед. Никакъв обяд…

— Вие не ме слушате…

— И не желая. Оставете моята изобретателност. Вече я влагам в други начинания. Ще постигнем споразумение, нали?

— Не мога да си представя споразумение помежду ни.

— Няма и да има, ако говорите с останалите. Или с който и да е от тях.

— С кои останали?

— Банър, Парис, Венис или Браво. Не се свързвайте с тях.

Джейкъб се разтрепера.

— Какво говорите?

— Те не ви разбират. Така поне мисля. А аз ви разбирам. Това е призванието на писателя — да разбира хората. И нали затова ме използувахте? Вярвам, че ви разбирам. Но не и другите.

— За какво говорите? — Драйфус не можеше да овладее треперещите си ръце.

— Да го наречем „неустоимо изкушение“. Всеки, запознат с Часонг, веднага ще схване смисъла. Но другите ще ви убият за това.

— Часонг? Да ме убият? — Очите на Драйфус се замъглиха. Бе допусната страхотна грешка! — Къде искате да се срещнем?

— Северно от Оушън Сити, Мериленд, има малък плаж. Шофьорът на таксито ще го намери. Вземете такси и елате сам. Вземете молив, Кристофър. Ще ви дам указания. Бъдете там в един и половина.

От челото на Питър се стичаше пот. Той се облегна на остъклената врата на кабината. Успя, наистина успя. Идея, родена от литературата, се реализира в действителност.

Планът му бе такъв: да представи на Кристофър — както се готвеше да представи и на останалите — право на избор. Ако Кристофър притежаваше досиетата, щеше да разбере, че е разкрит. Тогава щеше да се съгласи на срещата с единствената цел да убие човека, който го е разкрил. В такъв случай едва ли би дошъл сам.

Ако досиетата не бяха у Кристофър, тогава той имаше две възможности: да парира Чансълър и да откаже срещата. Или да приеме с чудовищната мисъл, че един от останалите или всички те са предали общата кауза. В този случай би дошъл сам.

Само междинната възможност — отхвърлянето на срещата, не носеше подозрение. Но Кристофър не избра този път. „Дали някой от останалите ще го предпочете?“, замисли се Питър.

Алисън почука на вратата на кабината. Цяла секунда той остана загледан през стъклото в красивото й лице и интелигентните очи, изпълнени с любов и тревога.

Той отвори вратата.

— Един на нула.

— Как го направи?

— Зависи как ще подходиш. Но ще дойде. Любовта и тревогата не изчезнаха от очите на Алисън, но към тях се прибави още нещо. Страх.

35

Фредерик Уелс надигна озадачено глава от коледната закуска. Стори му се, че от веселите викове на децата не е чул добре думите на прислужницата.

— По-тихо! — изкомандува той. Всички на масата се усмириха — Кой се обажда?

— От Белия дом, сър — отвърна прислужницата.

Писъците и крясъците, придружили нейните думи, само напомниха на Уелс, че се бе оженил твърде късно. Или поне твърде късно, за да има деца. В интерес на истината той не обичаше особено децата, те просто не го вълнуваха.

Стана от масата, за миг очите му срещнаха тези на жена му. Тя сякаш прочете мислите му.

Защо, за бога, му звънят от Белия дом? Категорично и дори обидно Фредерик Уелс бе изразил позицията си спрямо президента и неговото обкръжение от некадърници. Той не одобряваше политиката на човека, който управляваше Белия дом.

Нима, използувайки Коледа за повод, президентът бе решил да предложи маслиненото клонче на своите неприятели? Той не беше лишен от нахалство.