Ръкописът на Чансълър

От телефонните разговори, които водеше от разни автомати по шосета и странични пътища, О’Брайън разбра, че обръчът на преследвачите им се съкращава с обезпокоителна бързина. Съпругата на Куин бе не на себе си. Посещаваха я агенти, говореха й страхотни неща — все хора, които до преди няколко дни бяха техни приятели. О’Брайън правеше неимоверни усилия да я успокои. А не можеше да й каже нищо съществено по телефона. Безспорно разговорите им се подслушваха. Още повече, че той, Питър и Алисън трябваше моментално да се измъкват от района, откъдето провеждаха някой разговор. Телефонните будки и автомати също се следяха.

Чансълър се обади на Тони Морган в Ню Йорк. Издателят бе силно изплашен: какви ли не агенти бяха идвали при него. И при Джошуа Харис. Обсипали ги със смайващи обвинения. Питър бил дал фалшиви показания пред дежурен офицер на ФБР, което довело до гибелта на няколко души от Министерството на правосъдието. После нападнал агент на ФБР в Коркорановата галерия. Човекът бил в критично състояние: ако не оживее, Питър ще бъде подведен под отговорност за убийство. Освен това съществували явни доказателства за участието му в унищожението на строго засекретена държавна собственост на стойност четири милиона долара.

— Лъжи! — крещеше Питър. — Човекът, с когото се бих, искаше да ме убие. Той е от маниаците! И е бил накаран да си подаде оставката. Това казаха ли ти?

— Не! А ти откъде знаеш? От агента О’Брайън?

— Да.

— Не му вярвай! О’Брайън е озлобен чиновник, некадърник. Обясниха ми ясно. Те и без това се чудели как да се отърват от него, когато ти си се появил.

— Той спаси живота ми!

— По-скоро е искал ти да останеш с такова впечатление. Върни се, Питър! Ще те свържа с най-добрите адвокати. Ще намерим за всичко законно оправдание, следователите ще разберат. Ти си в страхотно психично състояние. Миналата година едва оживя! Главата ти бе цялата насечена. Никой не знае истинската степен на уврежданията!

— Говориш глупости, не се ли чуваш!

— Не знам. Мъча се да намеря някакво оправдание. — Гласът му секна. Бе силно развълнуван.

— Чуй ме, Тони. Нямам много време. Не разбираш ли какво вършат? Те не могат да признаят истината. Опитват се да преиначат ситуацията, но не могат да признаят, че такава ситуация съществува! Досиетата на Хувър са изчезнали!

— Махни се от огъня, Питър! Ще се погубиш! — Вик на загриженост се изтръгна дълбоко от гърдите на Морган.

Чансълър разбра. И Тони е бил манипулиран.

— Ти спомена ли им за досиетата?

— Да… — Морган едва произнасяше думите.

— И те отрекоха, че са изчезнали, нали?

— Разбира се. Те никога не са изчезвали, били са унищожени. По лично разпореждане на Хувър.

Безгранична лъжа! Думите на Филис Максуел се върнаха в съзнанието на Питър: Страхът ражда кърваво насилие. Дали това бяха думи на Филис? Или той ги бе измислил? Вече не бе сигурен. Истина и въображение се бяха слели и превърнали в едно. Единствено реално му звучаха думите на Куин О’Брайън:

„Досиетата трябва да бъдат намерени и предадени. Друг избор нямаме. Дотогава и тримата ще се крием като бегълци.“

— Жестоко са те излъгали, Тони. Бих се радвал ти да си прав, но не е така.

Той окачи слушалката и побягна към колата.

Намериха малък, почти празен мотел край брега в Оушън Сити. Бе зима, два дни преди Коледа. Мъртвило. Един лекар се погрижи за Куин. Прие парите и не прояви повече никакъв интерес. Пациентът се подхлъзнал и паднал върху стъклената врата. Лекарят прие това обяснение за естествено.

В навечерието на Коледа Куин изпадна в пълно отчаяние. Жена му и двете деца бяха на по-малко от два часа път, а все едно, че се намираха на другия край на земното кълбо зад огради от бодлива тел, насичана от парещите лъчи на прожектори. Не можеше да им вдъхне нито успокоение, нито надежда. Чувствуваше само раздялата и страданието, което тя причиняваше. Питър наблюдаваше как О’Брайън се бори със своите страхове, с чувството си за вина, със самотата си и знаеше, че един ден неговите терзания и мисли ще бъдат вложени в друг. В образ от книга. Питър наблюдаваше човек с мъжество, разяждан от угризения, раздиран от мъка и неговите душевни терзания едновременно го трогваха и вбесяваха.

Един професионалист. Двама аматьори. Трима бегълци. Сега всичко зависеше от тях самите. Други нямаше. Алисън повече не можеше да стои вън от играта: тя бе необходима. С общи усилия трябваше да разрешат загадката, иначе унищожението щеше да продължи. И тях ги дебнеше унищожението. Тази несправедливост ги угнетяваше.

Изкараха мъчителна Коледа. И тримата бяха настанени в един апартамент. Това бяха стаи на втория етаж с изглед към плажа и към фасадата на сградата. Точно под тях се виждаше входът. Имаха спалня, дневна с голяма кушетка и малка кухничка. Мебелите бяха от пластмасова материя.