Ръкописът на Чансълър

— Непредвидено, така ли? — саркастично подхвърли Питър.

— Да. За да стигнат дотам… Но нямаме време. Аз съм много слаб, а разговорите могат да се проследят. Трябва да дойдете при мен, нужно е заради собствената ви безопасност. И заради сигурността на момичето.

— Пред вратата ми стои човек от ЦРУ и ще остане тук. А аз ще дойда с полиция!

— Направете го и те ще ви очистят на секундата. След вас и момичето.

Чансълър знаеше, че това е истина, почувствува го по гласа на Лонгуърт. Глас на умиращ човек.

— Какво е станало? Къде се намирате?

— Успях да избягам. Слушайте внимателно и направете каквото ви кажа. Ще ви дам три телефонни номера. Имате ли молив?

Питър се обърна.

— Тука някъде имаше лист и молив… — Още преди да завърши, Алисън скокна от леглото и му ги подаде. — Продължавайте.

Лонгуърт му продиктува три номера, като всеки един повтори два пъти.

— Вземете си монети за автомат. Точно след тридесет минути позвънете на всеки един от тези номера. В един от разговорите ще чуете фраза, написана от вас. Тя ще ви подскаже къде да ме намерите. Ще се досетите. Ще ви зададат въпроси.

— Въпроси? Нещо, което аз съм написал? Аз съм написал три книги!

— Кратък откъс, но вярвам, че дълго сте го обмисляли, преди да го напишете. Очаквайте да ви следят. Имате само тридесет минути. Вземете човека от коридора с вас. Освободете се от преследвачите си. Агентът от коридора ще ви каже как да постъпите.

— Не! — категорично възрази Питър. — Той ще остане тук с мис Макандрю! Освен ако не го замести друг!

— Нямате време!

— Тогава трябва да ми се доверите, че знам как да се оправя!

— Не знаете!

— Ще видим. Ще ви позвъня след тридесет минути. — Чансълър затвори телефона, без да снема очи от него.

Алисън го докосна по ръката.

— Кой ще остане с мене и къде пак отиваш?

— Човекът от ЦРУ ще стои при теб. Аз излизам.

— Защо?

— Трябва.

— Това не е отговор. Ти сам каза, че всичко свърши.

— Заблудих се. Но скоро ще свърши, обещавам ти. — Стана от леглото и започна да се облича.

— Какво смяташ да правиш? Не можеш просто така да излезеш, без да ми кажеш нещо. — Гласът й бе остър.

Чансълър се извърна, закопчавайки ризата си.

— Лонгуърт е ранен, струва ми се, твърде сериозно.

— А това засяга ли те? Погледни какво направи с теб! Какво направи с нас!

— Ти не разбираш. Тъкмо сега ми е нужен, само сега мога да го накарам да тръгне с мен. — Питър измъкна от куфара си тъмнокафяв пуловер и го облече.

— Къде с тебе?

— При О’Брайън. Все ми е едно какво говори Лонгуърт, аз вярвам на О’Брайън. Той не ми обяснява всичко, но знае какво върши. Чух го при записа. Той поставя на риск кариерата, може би дори живота си. Цялата тая проклета история започва вътре в самото Бюро, затова там трябва ида свърши. Лонгуърт е ключът към финала. Ще го предам на О’Брайън. После той ще разследва останалото.

Алисън сложи ръка на рамото му. Стисна го здраво.

— Защо ти ще го предаваш? Защо не позвъниш на О’Брайън? Нека той сам да го намери.

— Това няма да стане. Лонгуърт е професионалист. Взел е предпазни мерки. Ако заподозре такива намерения у мен, веднага ще избяга. — Чансълър не посмя да изрече мисълта, че Лонгуърт може да умре, преди О’Брайън да изтръгне факти и имена от него. Ако станеше така, цялото безумие щеше да продължи.

— А защо ти даде три телефона?

— Ще бъде на един от тях. Предохранителни мерки. Не смее да рискува.

— А какво спомена за книгите ти?

— Пак с такава цел — прекъсна я Питър и тръгна да вади сакото си. — Ще цитира нещо, което съм щял да позная. То ще ми подскаже точно къде да го намеря. Ето още едно доказателство, че в момента О’Брайън е ненужен.

— Питър! — Алисън застана срещу него с тревожни и гневни очи. — Той искаше човекът от коридора да тръгне с тебе, така ли?

— Няма значение какво иска. — Чансълър влезе във всекидневната. Отиде до масичката за кафе, откъсна няколко чисти листа хартия от бележника си и взе молива. Алисън тръгна след него.

— Вземи агента със себе си.

— Остави — простичко отвърна той. — Няма време.

— За какво?

— Да разговаряме. Трябва да тръгвам.

Тя не го пускаше.

— Нали му каза, че ще повикаш полиция. Повикай ги. Защо не искаш?

Беше се надявал да не му задава тъкмо този въпрос. Отговорът водеше до заплахата със смърт, заплаха, която можеше да прерасне в реалност.

— По същата причина, по която не мога да повикам О’Брайън, Лонгуърт ще избяга. А аз трябва да го намеря, да го взема със себе си, да го предам. Не бива да го оставям да офейка. — Хвана я през раменете. — Всичко ще бъде наред. Имай вяра в мен. Знам какво върша.

Целуна я, влезе в антрето, без да се обръща назад, излезе. Агентът от ЦРУ стреснато вдигна глава.

— Трябва да изляза — каза Питър.

— Няма да стане — отвърна агентът. — Това не влиза в играта.

— Тази игра няма правила. Помежду ни съществуваше споразумение. Преди две години се нуждаех от сведения и вие ми ги предавахте. Заклех ви се никога да не издам откъде съм ги получил. Но сега променям уговорката. Ако не ми помогнете, ще се върна в стаята, ще вдигна телефона, ще позвъня в ЦРУ и ще разкрия източника си на информация за „Контраудар!“. Бях ли достатъчно ясен?