Ръкописът на Чансълър

— Пуснал съм да се търси със специален код за критични обстоятелства. Длъжен е да се обади. Екстрена ситуация.

— А дотогава какво ще предприемем?

— Ще стоите в хотела, а по-късно ще ви прехвърлим някъде. Варак ще реши къде.

— Аз знам къде — ядосано се сопна Питър. О’Брайън го третираше като беглец. — Ще отидем в моята къща в Пенсилвания. Вие ще ни…

— В никакъв случай — рязко го прекъсна агентът. — За момента ще стоите далеч от къщата и апартамента си. Ще отидете там, където аз ви кажа. Нужен сте ми жив, Чансълър. Вие сте твърде важен за мен.

Думите му оказаха желаното въздействие. Споменът за престрелката отново изплува в съзнанието на Питър.

— Добре. Ще стоя и ще чакам.

— Някои ваши познати от Ню Йорк или Пенсилвания знаят ли къде се намирате в момента?

— Не точно. Но знаят, че съм във Вашингтон.

— А ще се сетят ли къде да ви потърсят?

— Вероятно. Често отсядам в този хотел.

— Вие вече не сте регистриран в хотела — каза О’Брайън. — Напуснали сте късно снощи. Управителят уведоми рецепцията.

Това бе смразяваща вест. Как можеше да се действува така лесно? Защо агентът бе решил да действува по този начин? При тия мисли Питър неволно преглътна. Но в същия миг си спомни:

— Но аз позвъних на службата за сервиране по стаите. Казах им името си и номера на апартамента и направих поръчка, подписах сметката.

— По дяволите! — избухна О’Брайън. — Това не бях предвидил.

— Значи, и вие не сте безпогрешен!

— Съвсем не съм. Такава грешка Варак не би допуснал. Но нищо, ще се оправим. Въпрос на часове. Просто искате да останете инкогнито.

— Какво е новото ми име?

— Питърс. Чарлс Питърс. Не е особено оригинално, но няма значение. Само аз ще ви се обаждам. А сега свържете се веднага в Ню Йорк с човек, който знае, че сте във Вашингтон. Кажете му, че сте решили с мис Макандрю да попътувате няколко дни и тръгвате през Вирджиния, по пътя за Фредериксбърг, към Шенандоа. Разбрахте ли?

— Разбрах, но не разбирам защо е всичко това?

— По този път не са много хотелите и мотелите, в конто бихте могли да преспите. Искам да проверя кой ще тръгне по дирите ви.

Чансълър усети как стомахът му се сви. За миг не можа да произнесе нито дума.

— Какви ги говорите, по дяволите? Да не мислите, че Тони Морган или Джошуа Харис имат пръст в тая история? Вие не сте на себе си!

— Вече ви обясних, че през нощта шофирах и размишлявах. Всичко става заради книгата, която пишете. Повечето от местата, които сте посетили, са им били известни, защото вие сте им се обаждали!

— Такива приказки не мога да слушам! Те са ми приятели!

— Но може би те нямат друг избор! Знам по-добре от вас какви методи използуват, когато вербуват някого. Не твърдя, че са замесени, просто изказвам предположение. Разберете, че това, което говорим, не бива да доверявате никому. Поне засега. Докато не се доберем до повече сведения. — О’Брайън понижи глас. — Може би не бива да се доверявате дори на мен. Готов съм да ме изпитате. Давам ви дума, че ще се старая колкото мога. Ще поддържаме връзка.

Куин рязко окачи слушалката, сякаш повече нямаше сили да говори. Фантастично, той дори си позволи да изрази съмнение в самия себе си. Наистина бе смел човек, защото, макар и видимо уплашен, преглъщаше страха в себе си, не допускаше Чансълър да узнае за него.

Питър седна да закусва. Дъвчеше механично н без да усети, изяде яйцата, бекона, препечената филийка. Мислите му все се въртяха около О’Брайън и последните му думи: „Разберете, че това, което говорим, не дива да доверявате никому.“

Те кънтяха като нещо нереално в съзнанието му. Като нещо ненормално, фалшиво, нещо несъществуващо, пропито с мелодраматизъм, което се мъчи да се представи като част от живота.

Като думи от роман.

Несъзнателно погледът му се зарея от чашата с кафе към тефтера на масичката до кушетката. Взе кафето и се премести там. Разтвори тефтера и пречете какво бе написал вчера, преди да започне онова безумие. Безумие, което го отведе до О’Брайън.

Обзе го познатата страст да претвори вчерашното преживяване, вчерашното безумие в оная реалност, която му — беше подвластна. Защото изживяното си е изживяно. Винаги се бе мъчил да си представи какво е това да те преследват, да ти слагат капани, да умираш от страх, да се срещаш очи в очи със смъртта и да напрягаш всяка фибра, всяка мозъчна клетка, за да измислиш как да избягаш и да оцелееш. Досега тези усещания му бяха непознати. По-късно ще внесе промени в книгата, а засега ще следва поетата сюжетна линия и утре ще довърши главата. Тази нова, непосредствено изживяна лудост трябваше да опише веднага.