Ръкописът на Чансълър

Чансълър остави молива. Чак сега забеляза, че Алисън стои в рамката на вратата. Загърната в синята си хавлия, тя стои и го наблюдава. Изпита признателност заради топлотата в погледа и усмивката й.

— Знаеш ли, че стоя така почти цели три минути и ти не ме забелязваш?

— Прости ми.

— Нищо. Беше ми интересно. Ти бе толкова далече оттук.

— Бях в Маклийн, Вирджиния.

— Не е чак толкова далече.

— По-добре да беше. — Питър я взе в обятията си. — Прекрасна си, обожавам те, нека си легнем.

— Но аз току-що станах. Налей ми малко кафе да ме разсъни.

— Защо искаш да се разсъниш?

— За да ти се радвам. Сладострастно ли звучи? — И тя го целуна.

— Кафето е изстинало. Ще поръчам пак.

— Добре. Както искаш.

— Ще ми се да изпратя нещо по пощата.

— Какво?

— Това, което написах през последните няколко дни. Да го пратя на машинопис.

— Сега ли?

Питър кимна.

— Би трябвало да го прочета отново, да го ксерографирам и да го изпратя по човек. Но просто нямам желание да го поглеждам, поне за известно време. Искам да се отърва от написаното. Имам пликове във куфарчето си. — Запъти се към телефона, припомняйки си указанието на О’Брайън. — Централа? Тук е мистър Питърс от 511. Искам да направя поръчка за сервиране, но същевременно искам да изпратя нещо със специална пощенска пратка. Мога ли да помоля сервитьора да го свали на рецепцията?

— Разбира се, мистър Питърс. — Стори му се, че долови усмивка в гласа на телефонистката.

Те лежаха притиснати в обятията си, блаженствуващи от момента и от повторно нарастващо желание.

Следобедното слънце се отразяваше в невидимите прозорци на отсрещните сгради. Тихи напеви на коледна песен се носеха от улицата и отекваха пред витрината на големия ъглов магазин. Питър изведнъж си даде сметка, че голямата част от деня бе отминала.

Телефонът иззвъня. Чансълър се пресегна за слушалката.

— Мистър Питърс? — Беше телефонистката. Питър я позна по гласа.

— Да?

— Мистър Питърс, зная, че съвсем не е редно. Разбирам, че не искате да се знае, че сте в хотела, и, уверявам ви, никому не съм казвала…

— Какво има? — прекъсна я Питър и сърцето му започна лудо да бие.

— Един човек чака на линията. Казва, че случаят е от изключителна важност и иска да говори с мистър Чансълър. Гласът му е на много болен човек, сър.

— Кой е той?

— Казва се Лонгуърт. Алан Лонгуърт.

Болката в слепоочията накара Питър да притвори очи.

26

— Оставете ме на мира, Лонгуърт. Край на всичко! Отидох в Бюрото и им разказах всичко!

— Глупак! Вие дори не си представяте какво сте направили!

Гласът беше на Лонгуърт, но на Питър му се стори по-гърлен и с по-чувствителен европейски акцент.

— Много добре знам какво съм направил, знам и вие към какво се стремите. Вие и приятелите ви искате да вземете властта във ФБР. Смятате, че тя вн се полага по наследство. Но няма да стане. Сега вече ще ви спрат.

— Грешите, напълно грешите. Тъкмо ние искаме да спрем тия своеволия. Единствено ние. — Лонгуърт се закашля. Жестока, стържеща кашлица. — Не мога да говоря по телефона. Трябва да се видим.

Отново Чансълър долови необичайния му акцент.

— Защо съм ви? За да ме посрещнете с куршуми като на Тридесет и пета улица?

— Аз наистина бях там. Но се мъчех да ги спра.

— Не ви вярвам.

— Изслушайте ме. — Отново пристъп на остра кашлица разтърси Лонгуърт. — Те стреляха със заглушители. Навсякъде досега. Пистолети със заглушители, както и във Форт Триън.

— Спомням си. Никога няма да забравя.

— Но снощи един куршум не бе изстрелян със заглушител. Това спомняте ли си?

Думите на Лонгуърт върнаха сцената в паметта му. Наистина, един изстрел бе екнал като гръмка експлозия на фона на глухото свистене на останалите куршуми. Последва го яростен вик. Тогава това не му направи впечатление, толкова неща ставаха наоколо. Но сега ясно си спомни. Стрелящият бе забравил да надене заглушителя.

— Спомняте ли си? — продължи Лонгуърт. — Трябва да си спомните.

— Спомням си. И какво?

— Изстрелът беше мой! — Отново необичайната интонация и педантична граматика. Когато са изплашени, повечето хора биха изпуснали пълния член.

— Ваш?

— Да. Проследих ви. Винаги съм около вас. Когато онези хора се появиха, не бях подготвен за това, което се разигра. Направих каквото можах. Честно казано, не ми е ясно как сте се измъкнали жив… — Кашлицата го разтърси отново.

Чансълър никога не бе чувал предсмъртни хрипове, но въображението му подсказа, че тази кашлица значи тъкмо това. Ако е така, то Лонгуърт говореше истината.

— Искам да ви попитам нещо — поде той. — Или по-скоро да ви обвиня в нещо, не знам точно. Казвате, че сте винаги около мене. Знам, че карате сребрист „Континентал“, но за това после…

— Говорете по-бързо!

— Щом като сте винаги близо до мен, значи, очаквате някой да се свърже с мене…

— Така е.

— Кой?

— Не по телефона. Особено сега.

— Значи, аз ви служех за примамка?

— Но в никакъв случай не биваше да пострадате — отвърна Лонгуърт.

— И все пак пострадах. Вчера едва не ме очистиха. Казвате, че не сте били подготвен. И в Ню Йорк, и тук. Защо?

Лонгуърт замълча.

— Защото това, което се случи, бе противно на всичко, което знаехме и което планирахме.