Ръкописът на Чансълър

— Забравил съм я! Сега ще я изгася! — отвърна човекът и го изгледа с отвращение.

Питър чак сега забеляза, че работният комбинезон е разкъсан, а самият той разрошен, страхотен на вид. Без да се замисли, взе да го съблича насред улицата.

Красивото момиче… като мелодия е то…

Един пиян на тротоара го гледаше и пляскаше в такт с ръце. Колите потеглиха. Появи се друго такси. Чансълър измъкна крака от комбинезона и го захвърли към пияния.

Потокът от автомобили отново спря. Питър мина между тях, провирайки се край калници и брони, и отново се смеси с тълпата. Погледна часовника си. Бяха изминали двадесет и седем минути, откакто разговаря с Лонгуърт. Трябваше да намери телефон.

Диагонално отсреща на другата пресечка забеляза остъклена телефонна кабина, в която се отразяваха многоцветните улични светлини. Вече бе мръкнало. Небето над Вашингтон бе тъмно.

Проби си отново път сред движението на улицата. Кабината бе заета. Младо момиче в гащеризон от дънков плат и мека вълнена блуза разговаряше оживено. Питър отново погледна часовника си. Двадесет и девет минути. Лонгуърт бе казал да позвъни точно след тридесет. Толкова ли бе фатално? Нима минута-две забавяне бяха от значение?

Чансълър почука по стъклото. Момичето го стрелна с враждебен поглед. Той дръпна вратата и изкрещя:

— От полицията съм. Трябва ми спешно телефон! — Единствено това можа да му хрумне.

Но се оказа ефикасно. Момичето изпусна слушалката и понечи да се измъкне. После наведе глава към висящата слушалка, извика: „Ще ти позвъня пак, Джени!“ и потъна в тълпата.

Питър окачи слушалката, извади листчето с телефонните номера, пусна монета и набра.

— Манфрийди — чу се глас на фона на музика. Това бе ресторант.

— Обажда се Питър Чансълър. Трябваше да ви позвъня. — Сигурен бе, че това е клопка.

— През 1923 година в Мюнхен се случи необичайно събитие. То бе предвестник на бъдещи събития, но тогава никой не му отдаде значение. Какво е то, опишете го, кажете в коя книга сте го написали?

— Сборището на Маринплац. Сбрали се хиляди хора. Облечени в еднакви униформи, всички носели лопати. Наричали се Армия на копачите. Schutzstaffel. Това е началото на нацизма. Описано е в книгата „Райхстаг!“.

Последва кратко мълчание, после отново се разнесе същият глас:

— Оставете втория телефонен номер, който ви продиктуваха. Използувайте същата централа, само че последните цифри са пет, едно, седем, седем. 51–77. Ясно ли е?

— Ясно. Пет, едно, седем, седем. Същата централа.

Човекът затвори. Питър набра новия номер.

— Музей на изкуствата и занаятите — изрече женски глас.

— Казвам се Чансълър. Имате ли въпроси към мен?

— Имам — любезно отвърна жената. — В Сърбия действуваше вътрешна организация, основана в началото на второто десетилетие на века, оглавявана от…

— Нека ви спестя времето — прекъсна я Чансълър. — Организацията се нарича „Единение в смъртта“, създадена в 1911 и ръководена от някой си Апис. Истинското му име е Драготин, шеф на сръбското военно разузнаване. Книгата е „Сараево!“.

— Чудесно, мистър Чансълър! — жената реагира като учителка, доволна от отговора на добре подготвен ученик. — Ето ви един телефонен номер.

Продиктува го и Питър го набра. Централата пак бе същата.

— Музей на историята и техниката, лаборатория. — Мъжки глас. Питър каза кой се обажда и му отвърнаха да почака. Друг глас заговори, глас на жена с чуждестранен акцент:

— Бих искала да ми кажете от какво се ръководи човек, когато иска да скъса с всичко, което е знаел и приемал, дори рискувайки да се превърне в отстъпник в очите на близките си. Но ако отхвърли риска, ако продължи както досега, това би било равнозначно на жива смърт.

Чансълър гледаше вторачено в бялата кутия на телефона. Тези думи бяха негови, от „Контраудар!“. Кратък параграф, но за Питър той бе ключ към цялата книга. Щом като Лонгуърт е бил способен да прецени това, значи, той стоеше много по-високо, отколкото досега преценяваше Питър.

— От убеждението, че на ръководителите на тази държава не им е нужна администрация, основана на законност и честност. Народът трябва да прозре това, ръководителите да бъдат разобличени. — Чансълър се чувствуваше като глупак: да цитира себе си.

— Благодаря ви, мистър Чансълър — каза жената с чуждестранния акцент. — Моля ви, анализирайте внимателно своя отговор и телефонните разговори. Комбинацията от тях ще ви подскаже каквото търсите.

Питър бе изумен.

— Нищо няма да ми подскаже! Трябва да се свържа с Лонгуърт! Кажете ми къде е!

— Не познавам никакъв Лонгуърт. Просто ви чета това, което ми бе продиктувано по телефона от стар познат.

Чу се изпращяване и после свободен сигнал. Питър удари ядно по вилката. Истинска лудост! Три несвързани помежду си телефонни разговора и цитати от негови книги… Несвързани ли?… Не, не съвсем! Централата бе една и съща. Това можеше да му подскаже мястото… Къде е телефонният указател?