Ръкописът на Чансълър

— Книгата ти е отпечатана. Вече ми е все едно. Ни ти стигна, че мен ме унищожи. А сега преследваш и нея Но няма да ти позволя, Чансълър! Няма да се скриеш от мене. Ще те намеря и ще те убия. Защото нищо не може да ме спре. Животът ми свърши!

Питър мислеше трескаво.

— Чуйте ме! Това, което се е случило с вас, се случи още с мнозина. Нека ви попитам: обаждал ли ви се е някой по телефона с шепнещ глас? С креслив шепот…

Линията се прекъсна. Чансълър огледа слушалката и се върна при Алисън, чието лице бе все още в сълзи…

— Той е ненормален!

— Днес това е често явление!

— Не ща да слушам такива приказки — каза той, измъкна от джоба си листче с номера на О’Брайън. Позвъни му: — Тук е Чансълър. Обади ми се Брумли. Не е на себе си. Мисли, че книгата ми излиза през април. Вярва, както вярваше и Филис Максуел, че тя съдържа сведения за него, които ще го унищожат.

— А това така ли е?

— Не. Никога в живота си не съм чувал и думичка за Брумли.

— Изненадан съм. Той е бил ревизор в Управлението на Общите служби и се опълчил срещу проекта на Министерството на отбраната за товарни самолети тип „Г — 40“. Обвинил ги в преразход на средства.

— Сега си спомням… — В паметта на Питър изплуваха вестникарските статии от онова време. — Имаше допитване в Сената и доколкото си спомням, той водеше борбата си сам. Но суперпатриотите го обрисуваха в червени краски и го навряха в миша дупка.

— Да, това е той. Кодовото му наименование е „Пепелянка“.

— Подходящо. Но какво стана после с него?

— Отстраниха го от така наречените „деликатни“ ревизии. После някакъв тъпак от Управлението решил да направи икономии и задържал повишението му. Брумли повел дело.

— Е?

— Не знаем. Прекратил делото и се покрил някъде.

— Но ние знаем, нали? — каза Чансълър. — Обадил му се е кресливият шепот по телефона. А сега му се е обадил отново. С достатъчно информация, за да повярва, че му казват истината.

— Спокойно. Той няма да ви докосне. Каквото и да мисли, че сте му сторили…

— Не на него. Той говореше за нея, за детето си, за нейните деца.

О’Брайън замълча. Чансълър знаеше какво мисли в момента агентът от ФБР: „Аз имам жена и деца…“

Александър Мередит…

— Ще се опитам да разуча. Регистрирал се е в хотел в центъра. Поставил съм го под наблюдение.

— Вашият човек знае ли защо? Да не би той…

— Не, разбира се — прекъсна го О’Брайън. — Кодовото название „Пепелянка“ бе достатъчно. Още повече, че на летището в Индианополис са го хванали с оръжие. Той е парализиран. Опитайте се да поспите.

— О’Брайън?

— Да?

— Обяснете ми нещо. Защо именно него? Един болен старец?

Агентът отново помисли, преди да отговори. От думите му стомахът на Питър се сви на топка.

— Защото старците се движат по-свободно. Малцина могат да ги заподозрат или да ги спрат. Никой не им обръща особено внимание. И защото според мен един възрастен човек, доведен до отчаяние, може да бъде програмиран убиец.

— Защото вече му е все едно?

— И това, допускам. Не се тревожете. Той няма да се добере до вас.

Чансълър затвори телефона. Умираше за сън. Трябваше толкова неща да премисли, но нямаше сили. Напрежението на нощта го повали, действието на хапчетата премина.

Усети, че Алисън го наблюдава в очакване да й обясни нещо. Очите им се срещнаха. Той тръгна решително съм нея. С всяка стъпка ставаше все по-сигурен в себе си. Заговори спокойно, с дълбока загриженост:

— Готов съм да приема всички твои условия, да приема такъв живот, какъвто ти избереш, стига само да сме заедно. Не искам да те загубя. Но има едно условие, на което държа. Няма да ти позволя да се измъчваш напразно. Сигурен съм, че нещо е станало с майка ти, което е помътнило разсъдъка й. Не съм чувал нормален човек, пък и психически изтощен човек изведнъж да се побърка без причина. Искам да открия каква е причината. Може да те заболи, но ти трябва да я знаеш. Ще приемеш ли моето условие?

Дъхът му секна. Алисън кимна. Бледа усмивка се появи на устните й.

— Може би и двамата трябва да знаем тази причина.

— Така е. — Питър си пое дъх. — Решението е взето, нека не говорим известно време по този въпрос. Не бива. Имаме много време пред нас. В същност не искам да говорим за неприятни неща поне няколко дни.

Алисън остана в стола си и го погледна:

— А книгата ти към неприятните неща ли спада?

— Към най-черните. Защо?

— Ще я оставиш ли тогава?

Той млъкна. Странно наистина, но след като веднаж се реши, отиде във ФБР и им разказа всичко, напрежението в гърдите му спадна и съзнанието му се проясни. Професионалният писател у него отново взе връх.

— Ще направя съвсем различна книга. Ще изхвърля някои от героите, ще вмъкна други, ще променя обстоятелствата. Но много неща, разбира се, ще запазя.

— Дали ще успееш?

— Трябва. Замисълът е достатъчно силен. Ще намеря начин. Отначало ще върви бавно, но ще успея.

— Това ме радва — усмихна се Алисън.

— Решихме и последния въпрос за тази нощ. А сега нека се върнем към това, с което почнахме.

— Какво е то?

Питър се усмихна:

— „Ела в живота ми и остани, навеки моята любов бъди!“