Ръкописът на Чансълър

Някакво остро чукане го изтръгна от дълбините на съня. Алисън до него се размърда и зарови глава още по-дълбоко във възглавницата. Той се измъкна от леглото, грабна панталона си от стола, върху който го бе метнал. Влезе необлечен в хола и затвори след себе си вратата на спалнята. Навлече несръчно панталона и се затича с подскоци към антрето.

— Кой е?

— Часът е осем — долетя гласът на агента от ЦРУ иззад вратата.

Питър си спомни: в осем часа охраната му се сменяше. Беше време за среща между него и новия му часовой.

Почти нищо не можа да стори, за да прикрие удивлението си. Само примигна, заглуши прозявката и разгърна очи, за да не покаже изненадата си. Новият човек от охраната бе агентът от ЦРУ, който бе снабдявал Питър с материали за „Контраудар!“. Съдействуваше му по свое желание. От гняв. Бе дълбоко възмутен от беззаконията, които се ширеха в управлението.

— Имената са излишни — каза агентът, чието дежурство привършваше. — Той ще ме смени.

Питър кимна.

— Добре. Без имена. Без подаване на ръка. За да не ви заразя.

— Сигурно прихваща — тихо каза агентът със същия нападателен тон. После се обърна към своя колега: — Той трябва да стои в хотела, нали?

— Така сме се уговорили. Никаква работа навън.

Двамата се извърнаха и тръгнаха към асансьорите. Питър влезе и затвори вратата. Заслуша се да чуе слабия шум от асансьора. После почака още десетина секунди и отвори вратата. Човекът от ЦРУ се вмъкна безшумно в антрето. Питър затвори след него.

— Господи! Снощи, като ми се обадиха, едва не получих сърдечен удар!

— А аз за малко не паднах, като ви видях пред вратата!

— Справихте се. Извинявайте, но нямаше как да ви телефонирам и да ви предупредя.

— Как се озовахте тук?

— Чрез О’Брайън. Той е една от свръзките ни във ФБР. Когато Хувър прекъсна потока от информация, О’Брайън и неколцина други ни сътрудничеха, снабдяваха ни с нужните сведения. Така че би било нелогично да потърси помощ от другиго. Можеха да му откажат. Но в нас бе сигурен.

— Длъжни сте му един вид — рече Чансълър.

— Повече, отколкото можете да си представите. О’Брайън и съмишлениците му си залагаха главите и кариерата заради нас. Ако ги бяха открили, Хувър щеше да побеснее. Нямаше да се укроти, докато не ги види в някой тъмничен затвор с присъда от десет или двадесет години.

Питър потръпна.

— И той е бил способен на такива постъпки, така ли?

— Беше и го вършеше. Все още има живи трупове, които гният из килиите на Мисисипи. Така че на О’Брайън сме му длъжници. Няма да забравим услугите му.

— Но Хувър вече го няма.

— Нищо чудно някой да се опита да го върне. Защо тогава ни е повикал О’Брайън?

Чансълър се замисли. Явно тази възможност бе твърде реална. О’Брайън бе говорил за групата на Хувър — някои от привържениците му се знаеха, други — не, но на никого от тях не можеше да се вярва. Дали те държаха досиетата на Хувър? Те ли се мъчеха да установят надмощие в Бюрото? Ако е така, хора като Куин О’Брайън трябваше да бъдат унищожени, за да могат другите да вземат връх.

— Може би сте прав — изрече Чансълър.

Агентът кимна с глава.

— Пак започва. Не че някога е спирало. Когато чух снощи името ви, зачудих се, кое ви накара да се забавите толкова време?

— Какво искате да кажете?

— Говоря за сведенията, които получихте от мен. Из-ползувахте ги изключително против нас. Защо? Има толкова други, които са виновни — не само ние.

— Ще ви кажа същото, което и преди две години. ЦРУ използува като повод провалите на други. И то твърде оперативно и с голям ентусиазъм. Струва ми се, в това отношение с вас бяхме на едно мнение. Затова ми давахте сведенията.

Агентът поклати глава:

— Мислех, че ще разпрострете вината и върху други. Още тогава предположих, че задържате част от материала за друга книга. Заради това става цялата таи история, нали? Пишете книга за ФБР.

Чансълър остана като гръмнат.

— Това откъде чухте?

— Не съм го чул, а го прочетох. В сутрешните вест ници. Статия от Филис Максуел.

25

Това бе самата истина. Статията бе кратка и зловеща както с вида, така и със съдържанието си. Бе разположена на централно място, оградена в черна рамка. Щеше да се прочете от всеки, да предизвика панически въпроси и още по-паническа уплаха. Чансълър си представи как разстроената Филис Максуел призовава на летището своя здрав разум, стига до неотменимото решение и позвъня-ва на дежурния редактор във вестника. Никой редактор не би се наел да я редактира и изменя, тя се славеше с безукорна точност на фактите. Но освен това тази статия беше нейна последна изява, нейно завещание, което осезателно се чувствуваше. Филис отдаваше своя дълг към вестника си и вестникът не можеше да й обърне гръб.