Ръкописът на Чансълър

А междувременно писателят щеше да получи временна закрила. Името му бе заличено от входящите дневни-ници, всички въпроси във връзка със случая щяха да бъдат отправяни до него. Имаше няколко души в ЦРУ, които Куин бе захранвал с информация по време на ембаргото. Когато О’Брайън им каза, че човекът, когото трябва да охраняват, е авторът на „Контраудар!“, те едва не му отказаха. Но накрая, разбира се, приеха. Разумните хора дори в най-неразумната професия трябва да си помагат един на друг. Иначе неразумните ще вземат връх, което води до катастрофа.

Може би неразумните вече бяха успели. Може би катастрофата настъпваше.

24

Съпровождащият от ФБР отведе Чансълър невредим до фоайето на хотел „Хей-Адамс“. Той бе поет от човека на ЦРУ с кимване и вежливото: „О’кей… Лека нощ.“

В асансьора Питър направи опит да заговори непознатия, който доброволно бе приел да го закриля.

— Името ми е Чансълър — глуповато изрече тоя.

— Знам — отвърна непознатият. — Чел съм книгата ви. Добре сте ни изрисували.

Това не бе най-окуражителното начало за едно запознанство.

— Не съм имал намерение да ви създавам неприятности. Аз имам няколко души приятели в ЦРУ.

— Все още? А на бас?

Още по-обезкуражително.

— Някакъв човек на име Брумли е на път от Индианополис.

— Знаем. Той е шестдесет и пет годишен, в недобро здраве. На летището в Индианополис е носел пистолет. Притежавал разрешително, затова трябва да му го върнат на Националното летище във Вашингтон. Но няма да го получи. Ще се изгуби.

— Той може да си купи друг.

— Малко вероятно. О’Брайън е пуснал човек след него.

Стигнаха до етажа. Вратата на асансьора се отвори, човекът от ЦРУ прегради с ръка изхода на Питър и излезе пръв, мушнал дясната ръка в джоба на палтото. Огледа коридора, обърна се и кимна на Чансълър.

— А какво ще стане сутринта? — попита Питър, излизайки от асансьора. — Брумли може да влезе във все-ки магазин за оръжия…

— С разрешително от Индианополис? Никой продавач не би му дал огнестрелно оръжие.

— Някои могат да го направят. Има начини.

— Има още по-сигурни начини да го възпрем.

Спряха пред вратата на апартамента. Човекът извади дясната си ръка от джоба — държеше малък автоматичен пистолет. Разкопча с лявата средните копчета на балтона и скри оръжието вътре. Питър почука.

Чу забързаните стъпки на Алисън. Тя отвори вратата, понечи да го прегърне, но се отдръпна при вида на непознатия.

— Алисън, това е… Извинете, но не знам името ви.

— Тази вечер нямам име. Добър вече, мис Макандрю!

— Здравейте. — Алисън бе обяснимо объркана. — Заповядайте.

— Не, благодаря. — Агентът погледна Чансълър. — Ще стоя отпред в коридора през цялото време. Ще ме сменят в осем сутринта, което значи, че ще ви разбудя, за да ви покажа колегата.

— Аз ще съм станал…

— Добре. Лека нощ.

— Почакайте малко… — Една мисъл се стрелна в съзнанието на Питър. — Ако Брумли пристигне и вие сте сигурен, че не носи оръжие, може би ще трябва да си поприказвам с него. Аз не го познавам. Не знам защо ме преследва.

— Ваша работа. Нека действуваме според обстоятелствата. — И той затвори вратата.

— Толкова много се забави! — Алисън обви ръце около шията му и притисна лице в неговото. — Едва не откачих!

Той нежно я прегърна.

— Свърши с това. Повече няма да откачаме от страх!

— Всичко ли им разказа?

— Да. — Той я отдръпна от себе си, за да я разгледа. — Всичко. И за баща ти. Просто трябваше. Човекът, с когото говорих, разбра, че нещо крия. Обясни ми, че могат да проследят всяка крачка, която сме направили. Нямаше да се лутат дълго, просто щяха да преминат на отсрещния бряг до Пентагона.

Тя кимна, хвана го за ръка и го поведе към хола.

— Как се чувствуваш?

— Добре. Облекчен. Нещо за пиене искаш ли?

— Уморен си. Аз ще ти приготвя — каза тя и се упъти към барчето, заредено с напитки от хотела. Питър се отпусна в едно кресло, отмалял, и протегна напред крака. — Мислех си да те попитам — поде Алисън, като наля уиски и отвори кофичката с лед, — навсякъде ли, където отидеш, те посрещат със заредено барче? Ти не пиеш чак толкова!

— Преди няколко месеца пиех доста. — Чансълър се засмя. Приятно му бе да си спомни, след като сега нещата се бяха променили. — Да ти кажа право, това е прищявка, която задоволих с първия голям аванс. Спомних си разни филми. Там писателите в хотелските стаи имат винаги фантастични неща за пиене и са облечени в смокинги. Аз нямам смокинг.

Сега бе ред на Алисън да се засмее. Донесе му питието и седна на стола срещу него.

— Ще ти купя смокинг за Коледа.

— За следващата Коледа — каза той и задържа поглед върху нея. — За тази Коледа ми поднеси златна халка. За третия пръст на лявата ми ръка. Същата ще има и на твоята ръка.

Алисън отпи от чашата си и отмести поглед встрани.

— Отново поддържам думите си от преди няколко часа. Не искам да се чувствуваш обвързан.

Чансълър я погледна разтревожено. Остави чашата си настрана и пристъпи към нея. Коленичи в нозете й и докосна лицето й.

— Какво очакваш да кажа? „Благодаря ви, мис Макандрю, за чудесното начало.“ Не мога да го кажа и не нога дори да го помисля. Не искам и ти да го мислиш.