Тя го гледаше — очите й изразяваха болка.
— Толкова неща не знаеш за мен.
— Какви са те? — усмихна се Питър. — Че си дъщеря на полка. Момичето на дванайсети батальон. Девственица не си, но не си и друга. Не би могла да бъдеш. Прекалено независима си.
— Правиш заключенията си твърде прибързано.
— Така да е! Радвам се, че мислиш така. Решителен съм, качество, което от доста време осезателно ми липсваше… докато не те срещнах.
— Ти се възстановяваш от едно мъчително преживяване. И ме срещна. Аз самата бях в беда.
— Благодаря ви, мадам Фройд. Но както забелязвате, аз съм възстановен и решен. Помислете върху мое-го решение. Приемам, че браковете този сезон не са на мода, минават за еснафщина. — Той пристъпи към нея. — Разбери, че държа на това, което говорихме. Искам да съм обвързан, вярвам в брачния съюз и искам да изживея с теб остатъка от живота си.
Очите й се напълниха със сълзи. Тя поклати глава и го прегърна:
— О, Питър, къде беше през всичките тия години?
— В друг свят.
— Аз също. Какво бе онова глупаво стихотворение: „Ела в живота ми и остани, навеки моята любов бъди…“
— Марлоу. Не е глупаво.
— Ще дойда и ще живея с тебе, Питър. Ще бъда твоята любов. Докато съществува за двама ни. Но не искам да а се женим.
Той се дръпна назад смутен.
— А аз искам дори нещо повече.
— Не мога да ти дам нищо повече. Съжалявам.
— Знам, чувствувам го! Искам нещо пълно, както… — Той млъкна.
— Като с нея… Като с Кати?
— Да. Не мога да погреба спомена за нея.
— Никога не бих искала да го погребваш. Може би и помежду ни ще се получи нещо толкова красиво. Но не и женитба.
— Но защо?
Сълзи се затъркаляха по страните й.
— Защото семейството означава… деца. Аз не искам деца, Питър.
Тя загатваше нещо с недомлъвки и Питър го усети. Но не бе съвсем сигурен какво имаше пред вид.
— Отиваш твърде далеч. Аз не съм мислил… — изведнъж проумя. — Правиш го заради майка си. Заради болестта й.
Алисън затвори очи, по лицето й рукнаха сълзи.
— Опитай се да разбереш, мили.
Питър не помръдна. Остана прилепен до нея и я накара да го погледне.
— Чуй ме. Разбирам и нещо друго. Ти не си вярвала никога в това, което са ти казвали, не си вярвала в думите на баща си. Че майка ти се е разболяла, след като едва не се удавила. Ти никога не си приемала това за истина. Защо?
Очите й изразяваха дълбока печал.
— Не вярвах. Не съм сигурна в причината. Ето това е най-ужасното.
— Но защо не си искала да повярваш? Защо мислиш, че баща ти те е заблуждавал?
— Не знам. Но го познавах така добре, познавах все-ки нюанс в гласа му, всеки негов жест. Може би е разказвал случая повече от петдесет пъти, и то все насила, сякаш се мъчеше да ме накара да я обикна така, както той някога я е обичал. Но винаги имаше нещо неискре-, винаги нещо липсваше. Накрая проумях. Тя бе просто една луда. Постепенно все повече е полудявала.
Чансълър взе ръката й.
— По-скоро е криел от тебе нещо друго.
— Какво? И защо?…
Телефонът иззвъня. Питър погледна часовника си. Минаваше три след полунощ. Кой, по дяволите, можеше да му се обажда в тоя час? Сигурно е О’Брайън. Той вдигна слушалката.
— Мислиш, че си ме спрял, но не си! — Гласът бе остър, стържещ и тежко задъхан.
—
— Животно такова! Гадна подла отрепка! — Чак сега се долови възрастта в гласа. Това бе истеричен глас на старец.
— Брумли, що за човек сте вие? Какво съм ви сторил? Никога не съм ви виждал дори!
— И не е нужно, нали? Не е нужно да познаваш един човек, за да го унищожиш. Или да унищожиш нея. Момчето ми! И нейните деца!
Филис Максуел бе употребила същата дума.
— Кълна ви се, не знам за какво говорите. Някой ви е измамил. Както измамиха и други хора.
— Никой не ме е измамил. Те ми го прочетоха. Ти си изровил съдебните преписки, поверителните сведения, досието от психиатрията. И си описал всичко, до последната мръсотия. Даже с нашите имена, казал си къде живеем,
— Няма такова нещо! Не съм използувал никакви съдебни преписки и медицински досиета! И в ръкописа ми няма нищо подобно! Въобще нямам представа за какво говорите!
— Отрепка! Мошеник! — Старецът изплю думите с дълбока омраза. — Ти за глупак ли ме мислиш? Мислиш, че не са ми дали доказателства? Целият ми живот е минал в ревизии. — Той избухна: — Дадоха ми телефонния номер, аз направих проверка и позвъних на тоя номер, печатница „Бедфорд“. Свързах се с линотипера. Той ми прочете какво си написал! Каквото бе набрал преди седмица!
Питър беше зашеметен. Неговият издател печаташе книгите си в печатница „Бедфорд“.
— Не може да бъде! Ръкописът ми не е в печатницата. Той въобще не е завършен!
Последва кратко мълчание. Чансълър се надяваше да е убедил стареца. Но последвалите думи на Брумли го разколебаха.
— И продължаваш да лъжеш! Книгата ще излезе през април. Ти винаги издаваш книгите си през април.
— Но не и тази година.