Разплата

Памела се надигна и се извини пред гостите си. Озова се в преддверието тъкмо когато Саймън затваряше външната врата. Тя не пропусна да забележи приведените му рамене и лекия тик в левия му клепач. Много добре познаваше тези признаци, знаеше и как да се справи с тях.

— Скъпи…

Но не го целуна. От години беше изоставила този ритуал. Кожата по бузите му винаги беше прекалено груба за нежните й устни.

— Как мина с президента?

Не откъсваше поглед от него, докато той хапеше изпръхналите си устни — навик от ученическите години, когато се беше налагало да признае, че не си е научил урока.

— Всичко ще се уреди — чу тя дрезгавия му шепот. — Ще има разследване, но президентът натовари именно мен да го ръководя. Никой няма да пострада. Гарантирам ти.

— Но това е чудесно! — въздъхна успокоена Памела. — Хайде, ела с мен.

Хвана го под ръка, без да обръща внимание, че Саймън леко тътри крака. Искаше да го качи на горния етаж, за да премахне следите от страха и опасенията му. Умееше го чудесно.

— Приятели мои, искам да ви представя следващия нов член на Върховния съд!

Гласът й заглъхна сред шумните ръкопляскания и викове на гостите, станали на крака. Памела поведе съпруга си към отредения за него стол на почетното място на масата. Докато той с усмивка приемаше поздравленията, тя пристъпи към бара с напитките. Приготви си едно питие с повече уиски и с по-малко лед. Не забрави и чаша за Саймън — няколко глътки щяха да му помогнат да се отпусне. Но ако сложеше повече, щеше да извика сама демоните в къщата.

9.

Люсил Паркър зави рязко надясно към паркинга пред Дорчестър Тауър на булевард Уилшър. Полицейският седан се раздруса от задействането на спирачките и се наклони наляво, когато Люсил отвори вратата и се надигна от седалката.

Със своя тридесет и две годишен стаж, петдесет и седем годишната Паркър беше сред най-опитните и най-суровите агенти на ФБР в Лос Анджелис. Всяка година новопостъпващите кандидати тръпнеха от страх да не попаднат в нейния отдел.

През 50-те и 60-те години ФБР не разполагаше със специална програма за обучение на жени агенти, още повече за чернокожи неомъжени жени. Навремето Люсил Паркър беше доволна, че я бяха приели на работа като секретарка. Всичко останало беше постигнала сама — благодарение на безсънните нощи над гражданския и наказателния кодекс, на вродената си смелост и прямота, интелигентност и решителност.

Тогава се запозна с Логан Смит. Като секретарка на директора на местното управление на ФБР, Люсил имаше достъп до всички отдели. Смит веднага оцени нейната експедитивност и умението й да се справя дори и с най-сложните ситуации, след което предложи на директора да разкрият нов щат — специално за нея. Така Люсил Паркър стана специален агент за свръзка към Отдела за борба с тероризма, със задачата да осъществява координацията на всички по-отговорни операции. На практика това означаваше тя да поеме трудната роля на мозъчен център на цялото Управление.

Директорът посрещна с радост предложението на федерален агент Смит. Но ентусиазмът му спадна, когато услужливите подчинени му докладваха, че Логан Смит не беше дочакал заповедта на шефа, за да отмъкне госпожица Паркър от стаята на секретарките и да я настани в помещението, преустроено за кабинет на новия специален агент.

Дорчестър Тауър бе внушителна сграда, оборудвана по-добре дори от петзвезден хотел. Люсил Паркър помнеше имената и лицата на всички мъже и жени от обслужващия персонал. Повика най-близко стоящия младеж и му нареди да паркира колата й. А тя се отправи с енергични стъпки към будката на портиера, кимна му мълчаливо и отвори вратата със замах.

Докато асансьорът се издигаше към осмия етаж, тя отново повтори мислено задачите си от списъка за деня. Всичко беше старателно подготвено. Люсил беше предвидила дори време за консултация с Логан, защото знаеше, че той ще я помоли за тази услуга. Рано тази сутрин той се беше завърнал от Айдахо. Последните три седмици Логан Смит беше посветил на издирването на Джон Майкъл Райт, водач на крайнодясната военизирана организация, който беше заплашил, че ще взриви Камбаната на свободата6, ако властите продължават да преследват привържениците на движението. Според Райт тази камбана — внушителен паметник на американската независимост — вече не символизира нищо, тъй като в Съединените щати отдавна няма свобода, нито на словото, нито на действията. Взривът трябвало да ознаменува началото на нов, апокалиптичен обрат в историята на страната. Райт лесно би могъл да бъде обявен за поредния смахнат, но за беда нещата не бяха толкова прости — неговите хора вече бяха задигнали от армейските складове цял камион с експлозиви (след като бяха убили двама часови). Екстремистката група беше потеглила към Скалистите планини в Айдахо.