Разплата

Той изгледа безмълвно всички кадри, като накрая я помоли да му покаже още веднъж целия запис. Издържа до края на касетата, ала след последния кадър заклати глава, шепнейки отчаяно: „О, Моли, Моли…“.

Люсил разбра, че трябва да направи нещо, за да го извади от депресията.

— Имаш билет за полета до Вашингтон. Без междинни кацания. Поне това можем да направим за теб. От теб не се иска нищо, освен да се качиш на самолета. Уредих там да те посрещнат, на летище „Нешънъл“. Дори и костюм ще получиш…

— Костюм? За какво ми е костюм?

— За да те отведат направо в Белия дом.

— Защо?

— Моли е проникнала доста надълбоко, заради което именно е и била убита. Смъртта й е разтревожила доста влиятелни личности. Но хайде, нямаме много време! Ще ти разкажа подробности, докато пътуваме към летището.

Логан се изправи и усети как стените се завъртяха пред очите му. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, за да се съвземе. В дясната си ръка още стискаше някакъв къс хартия.

Той погледна към пликчето в дланта си, напипа хапчетата вътре и в този миг чу шепота на Люсил: „Съжалявам, Логан, толкова съжалявам…“.

Тя проследи погледа му и прочете неизказаната мъка в очите му. Люсил се приближи до шкафа с книгите, протегна ръка към оставената отгоре снимка на Моли Смит в сребърна рамка — в парадна униформа, на брега на океана. Обърна портрета и прочете посвещението на гърба: „На моето братче, който никога не се отказва да ме следи. С любов, Моли“.

Люсил измъкна снимката и внимателно я остави върху шкафа с лицевата страна надолу.

Рейчъл се събуди към един следобед, тихоокеанско поясно време. Все още скована от дългото пътуване и от съня, тя се затътри към банята. Горещият душ забарабани по гърба й и след минути успя да отпусне стегнатите й мускули по раменете и врата. Когато излезе в коридора сред облака от пара, стомахът й вече стържеше от глад.

Малкият ресторант на Оушън авеню беше само на десетина минути пеша — колкото за една кратка, но приятна разходка под полъха на свежия бриз. Вече бяха заети почти всички маси. Рейчъл се настани в едно сепаре, поръча си обяд и се загледа през прозореца. Навън, по тротоара, машинално отбеляза Рейчъл, беше пълно с туристи.

Първо й поднесоха кафето, а после омлета. Почти четвърт час тя не вдигна очи от масата. Но салфетката й внезапно падна от скута й. Когато се наведе да я вдигне, тя зърна първата страница и водещото заглавие на „Сан Франциско Кроникъл“, оставен там от предишния посетител.

Този път имаше късмет — вече бе успяла да преполови омлета, преди погледът й да попадне на колоната във вестника с последните новини от страната.

Статията за убита служителка, офицер от Военната прокуратура, беше в долния ляв ъгъл на първа страница. Погледът на Рейчъл се смрази, неспособен да се откъсне от миниатюрната фотография на Моли Смит, от онези снимки за документи, които се съхраняват в досиетата на офицерите при прессекретаря на прокуратурата.

Прочете заглавието два пъти, преди да повярва на очите си: „Убийство на майор от армията край Вашингтон“. Подзаглавието допълваше загадката: „Полицията не разполага нито с улики, нито с мотив за престъплението“.

Ръката й сякаш сама пусна вестника на пода и плахо отмести чинията с омлета. Грабна салфетката, за да почисти покривката, макар че нямаше нужда от този жест, после вдигна вестника от пода и го остави върху масата.

— Привършихте ли с обяда?

Рейчъл учудено вдигна глава. Сервитьорката се беше надвесила над нея, с каната за кафе в ръка.

— Да… да, благодаря — сепна се Рейчъл. — Къде е тоалетната?

— Право надолу, втората врата вляво.

Успя да се добере до втората врата вляво точно навреме. Облегна се на приятно хладния порцелан, задъхана и зашеметена, и наплиска лицето си със студена вода.

„Моли е мъртва. Моли е мъртва. Моли е мъртва.“

Всичко наоколо се завъртя пред погледа й. Стори й се дори, че отнякъде се разнесе приглушена молитвена мелодия. Не, не, наоколо беше съвсем тихо. Навярно се беше излъгала. Посегна към кърпите и се зае яростно да търка лицето си. Когато се умори, вдигна очи и се погледна в огледалото — оттам я гледаше лице на непозната жена.

В този миг в съзнанието й изплува коженото яке с индиански ресни по ръкавите и емблемата с червенокожия вожд на гърба. Ръката й неволно опипа ребрата отляво, там, където сърцето й биеше до пръсване, но пръстите й сами продължиха към мишницата.

„Пистолетът ми! Къде ми е пистолетът?“

Беше го оставила в най-долното чекмедже на един от шкафовете в къщата.

„Не! Сега не ми трябва. Аз съм добре. Той не дебне навън, пред ресторанта…“

Поне в това Рейчъл беше сигурна. Нали куриерът се е добрал до Моли преди… преди колко? Според статията във вестника трябва да е било преди двадесет часа. Той не може толкова бързо да пристигне тук.

Сервитьорката я изгледа учудено, когато Рейчъл се върна на масата, хвърли банкнотата до чашата с кафето, грабна вестника и изтича навън. След седем минути, задъхана, тя се прибра в къщата. Веднага завъртя двата ключа отвътре, спусна стоманената верижка и се затича към шкафа в спалнята.