Разплата

Докато чакаше колата, Саймън Естърхаус се опита да потисне пристъпа на прилошаване. Нервният му стомах и този път му погоди коварен номер. Представянето на доклада на сенатската комисия беше заключителният акт от дългото, неприятно и досадно разследване. Ала съдбата сякаш беше решила да му се подиграе, като отново протягаше ръце към него, за да го дръпне обратно в пропастта. Опасенията, които го бяха измъчвали месеци наред, отново го налегнаха, тежки като надгробни плочи.

Изтръпнал, Естърхаус започна да си повтаря: „Можеш, все още можеш да овладееш ситуацията. И няма да загубиш позициите си. Ето, днес успя да се справиш. Като по чудо“.

Знаеше, че откъслечните сведения, които беше поднесъл в Овалния кабинет, действаха на президента като наркотик. Така се стигна до трагикомедия, достойна за епохата на Борджиите5 — заговорникът беше натоварен да се заеме с разследването, а на помощ му се притичваше самият убиец.

Поканите за приемите на Памела Естърхаус бяха чест за мнозина. Менюто беше винаги подбрано и пълно с екзотични изненади, а публиката — изискана. В салоните на госпожа Естърхаус можеха да се чуят най-новите и пикантни клюки от живота на висшето общество.

Тази вечер сред поканените бяха посланикът на САЩ в ООН, един от най-нашумелите телевизионни коментатори, изпълнителният директор на водеща автомобилна корпорация, както и авторът на последната пиеса, пожънала шумен успех на Бродуей. Памела Естърхаус огледа изпитателно подредбата на дългата маса, с всичко необходимо за дванадесет души. Масивните сребърни прибори топло проблясваха.

— Памела, къде си скрила Саймън? Нали ни обеща, че ще го заварим тук — подхвърли Дуейн Гарет, шефът на автомобилната корпорация.

Памела знаеше, че дребният Гарет беше доста чувствителен към всичко, което според него можеше да го засегне. В кабинета си беше наредил да монтират специален подиум, така че всеки посетител беше длъжен да гледа отдолу към грамадното писалище и високия стол, на който се пъчеше изпълнителният директор. Тя знаеше защо Саймън задържа в сейфа си няколко преписки по дела срещу тази автомобилна корпорация и не ги възлага на подчинените си съдии. Естествено, Гарет изгаряше от нетърпение час по-скоро да узнае имената им.

Памела реши да изясни този въпрос.

— Предполагам, че още беседва с президента, Дуейн. Трябва да решат кой ще поеме мястото на Саймън, след като той получи назначение във Върховния съд. Но се надявам скоро да се появи. Нали и президентът трябва да седне на масата за вечеря.

— Да. Но не съм сигурен, че Саймън все пак ще седне на масата.

Шумен смях обиколи масата. Не се засмя само посланикът на САЩ в ООН, Ленор Кан.

— Смяташ ли още да го чакаш да се присъедини към нас, Пам? — попита тя. — Да не би да има някакви проблеми около преназначаването на Саймън?

— Ако имаше проблеми, щях да бъда уведомена — отвърна Памела с леден тон. — Отивам до телефона, за да проверя кога ще се появи съпругът ми.

— Защо ми се струва, че някои от нас не са много желани тук? — подхвърли коментаторът.

— Всеки е добре дошъл, Артър — не му остана длъжна Кан. — Съвсем друго е положението с неандерталците.

Така започна поредният рунд от вечните спорове между либерали и консерватори. Памела отдавна беше усвоила изкуството да мисли за едно, докато разговаря вежливо за нещо съвсем различно. В момента се наслаждаваше на изненадата, предизвикана от новото назначение на съпруга си. Нямаше нищо по-приятно за нея от това да бъде заобиколена от свои хора. Някои от присъстващите познаваше още от колежа, други бяха грижливо подбрани и опитомени с течение на годините. Всички бяха галеници на съдбата и отлично помнеха двете неписани, но най-важни правила за особи от техния ранг: първо — протягай ръка за помощ само когато си сигурен, че няма да се наложи да затънеш до колене в чуждите проблеми; и второ — ако се налага да предприемеш мерки, за да спасиш кожата си, удряй бързо, здраво и точно.

Дъщеря на дългогодишен висш правителствен служител, Памела Естърхаус беше наясно с тези правила още от детските си години, засукани едва ли не с майчиното й мляко. Благодарение на стриктното им спазване, сега тя можеше да се радва на всеобщо уважение. Неведнъж беше ставала свидетел — без да се трогва от това — на провалите на мъже и жени, по-способни от нея, които си бяха позволили да ги нарушат. Светът, обичаше да повтаря баща й, винаги се е подчинявал само на едно — тежестта на дадена личност в обществото. Памела Естърхаус превърна този извод в свой ръководен принцип и не беше престанала да се учудва и да се разочарова, когато познатите й, колкото и да бяха умни и надарени, не съумяваха да разберат тази проста истина. Което, разбира се, й позволяваше така лесно да ги манипулира и да ги използва за целите си. Докато не срещна един мъж, който се различаваше от всички останали…

Инстинктивно усети, че някой е застанал зад гърба й. Може би уханието на одеколона издаде чуждото присъствие. Отпусна глава назад, така че икономът да може да прошепне на ухото й:

— Съпругът ви пристигна, госпожо.