Разплата

Джим се отмести и тя видя зад гърба му висока стена, облицована с бял мрамор. По цялата й дължина бяха опънати лавици с подредени върху тях бутилки вино. Стори й се, че бяха стотици. Но прекаленото напрягане на мускулите я измори и тя се отпусна безпомощно.

— Не е зле за първи опит — похвали я Инженера. — Но ако искаш да постигнеш нещо, трябва да си в по-добра форма.

— Изба за вино… — прошепна тя.

— Казват, че тук имало повече от три хиляди бутилки. Може би, преди да те оставя сама, ще отпуша една бутилка специално за теб. Просто така, за да не скучаеш, докато ме няма.

Тази идея му се стори толкова забавна, че той се засмя. Моли се огледа с надеждата, че ще успее да забележи нещо, което ще й помогне да открие мястото по-късно. Може би онзи ъгъл, със зелените петна по пода. Или онази маса там, покрита с нещо като зебло, с оставените върху нея бели латексови ръкавици.

Но в този миг неочаквано прозрение блесна в съзнанието й. Имаше ли надежда някога да се измъкне жива от това подземие? Или тук ще намери смъртта си? Колко ли щеше да се наложи да чака? Защо си бе направил труда да се добере до медицинския й картон? И как беше успял да го измъкне? Какво лекарство ще сложи в спринцовката?

— Може би ще одобриш избора ми, ако ти предложа „Корто-Шарлеман“.

— Извинявай, но не разбрах…

— Ще ти оставя една бутилка „Корто-Шарлеман“. — Той отново се засмя, възгордян от хрумването си. — Но при едно условие: ако си много, много послушна.

Надигна се, приближи се до нея, смъкна панталоните й и с внимателен жест изви коляното й. Тя усети хлад по кожата си, когато той изми със спирт вдлъбнатината отзад.

Смъртта сякаш се усмихна на Моли, нашепвайки й, че е в сигурните ръце на професионалист. Той явно знаеше много добре, че следата от проникването на иглата на спринцовката в тази зона доста трудно се открива при аутопсия.

Мъжът вече държеше спринцовката в дясната си ръка, а ампулата — в лявата, като леко я разклащаше. Моли видя как иглата проби гумената запушалка, видя как буталото бавно, но неумолимо се изтегля нагоре.

— Нямам време за изтезания, а освен това подобни методи понякога не дават задоволителни резултати — обясни той. — Така че, налага се да прибегнем до помощта на тази специална смес — мое изобретение. Съдържа амфетамини, натриев пентотал с висока степен на чистота и още една-две съставки, но тях вече не мога да ти спомена, защото са професионална тайна.

Когато чу обясненията му, Моли се вцепени от ужас. Трескавите й мисли бяха изпълнени с несекващата болка в челюстта, с вида на иглата на спринцовката, приближаваща се като жило към крака й, с думите му… Защо й обещаваше, че повече няма да й причинява страдания?

Неочаквано тя си спомни за Лос Анджелис, за телефонните кабини на летището, за мъжа на фотографията. Сякаш още усещаше монетите, които бе стискала в дланта си. Защо не ги беше използвала тогава? Дрън-дрън… И гласът от другия край на линията… Гласът, който никога повече нямаше да чуе.

Смъртоносният коктейл вече проникваше в кръвта й, нахлуващ из вените й като приливна вълна. Джим продължаваше да й говори нещо с нежен глас, май че я увещаваше да не плаче. Защото две едри сълзи се отрониха изпод клепачите й и се плъзнаха надолу по страните й. Той бързо измъкна от джоба си кърпа, наведе се над нея и ги избърса.

Питаше я за информаторите, споменаваше и името на Рейчъл. Моли отвори уста, но думите отказваха да излизат. Преглътна мъчително, усетила соления привкус на кръвта. Видя как Джим рязко се изправи. Но не можа да зърне върха на езика си, изскочил от устните, голям колкото нокътя на палеца й.

Задави се. Вече виждаше кръвта, бликаща между треперещите й устни. Опита се пак да преглътне, ала не успя. Коктейлът от спринцовката кипеше в артериите й, устремен към сърцето, за да го напомпа и пръсне.

Последното, което Моли Смит видя — преди черната пелена завинаги да се спусне пред очите й — беше ужасът, изписан върху лицето му, примесен с недоумение. Стори й се, че чува смеха, надигащ се в гърдите й, дори за миг повярва, че не сънува — радостна, че беше успяла да го измами миг преди смъртта да я отнесе.

Училището за децата на служителите от дипломатическия корпус в Джорджтаун беше основано през 1938 година. Сега, почти шестдесет години по-късно, канадският посланик вдигна голям шум, когато узна, че още не е отстранена старата мазилка, съдържаща азбестови влакна — заради старата противопожарна технология на строителство. Никой не успя да разубеди посланика, че може да има друга причина за астматичните пристъпи на сина му (ученик в това училище). Резултатът беше поредица от гневни статии в пресата.

Най-после училището беше затворено и дългоочакваният ремонт започна. Очакваше се да приключи преди началото на следващата учебна година, през есента. Ала закъсненията в доставките на някои материали и особено непредвидената от никого стачка на превозвачите провали графика на строителите. Така че сега една трета от сградата, източното крило, остана запечатана и недостъпна за учениците.