Разплата

Точно това направи и не след дълго усилията му се увенчаха с успех — той забеляза сред тълпата Рейчъл Колинс, младши военния следовател втора степен. Инженера веднага я позна и мълчаливо одобри предпазливостта на младата жена — тя се държеше на безопасна дистанция от Моли Смит. Веднага изостави наблюдението на Моли и се зае изцяло със следенето на Рейчъл — с надеждата, че по-младата и по-неопитна служителка ще издаде с нещо намеренията на Моли Смит. Ала Рейчъл с нищо не подсказа какво е замислила майор Смит — просто се отдалечи по коридора към терминала и след по-малко от две минути вече беше заела мястото си в салона на самолета.

Но на него му беше достатъчен фактът, че в същия самолет пътуваше и Моли Смит. Той изчака търпеливо отделянето на внушителното туловище от подвижния ръкав и изтеглянето на самолета към стартова позиция на пистата. Избра точно този момент да се втурне към стюардесата, която броеше бордните карти на пасажерите. Постара се да изглежда сериозен и искрено разтревожен. Обясни й задъхано, че е забравил да изпрати някакво много важно съобщение на сестра си, госпожица Моли Смит, на която вчера спешно се наложило да замине и нямала време да му се обади. След секунди стюардесата вече му обясняваше делово, че госпожица Смит ще лети през Атланта до Финикс с полет 1066, след което ще продължи към Лос Анджелис, но вече с полет номер 1410.

Инженера й благодари сърдечно и побърза да напусне терминала. Насочи се към офисите на компаниите за чартърни полети. След тридесет минути той вече беше на борда на „Гълфстрийм III“ — самолет, доста по-малък от боинга на Моли, но с мощни реактивни двигатели. Представителят на компанията, а след него и пилотът на самолета, които го взеха за важна клечка от някое холивудско студио, се заклеха, че преди полунощ ще бъдат в Лос Анджелис.

Веднага след излитането, зарадван и изпълнен с благодарност, Инженера им кимна сърдечно, след което се подкрепи с чаша бренди и побърза да затвори очи.

Сънят му се отрази добре. Сега, отпочинал и напълно спокоен, Инженера се връщаше във Вашингтон, в салона за първа класа. Убиваше времето с четене на „Майстора и Маргарита“ от Булгаков. Но все още не му даваше покой въпросът какъв маршрут ще избере Моли Смит на връщане.

Самолетът се приземи във Вашингтон в 6 часа и 5 минути. Утрото се оказа дъждовно и мрачно. Инженера си проби път през навалицата от пътници, очакващи транзитните полети. Той знаеше, че вчера Моли беше пристигнала с такси на летището, но Рейчъл беше оставила своя служебен седан на паркинга, в зоната за краткотрайно паркиране. Така че сега той беше готов да се обзаложи, че Моли държи в някой от джобовете си резервния ключ на седана.

Оказа се, че и този път е познал. Връзката с ключовете се полюшваше на левия й показалец. Двата ключа се поклащаха едва-едва, докато тя чакаше под навеса на автобусната спирка. Инженера знаеше, че ако беше по-топло, Моли би поела пеша към паркинга. Именно по време на тази разходка би било най-удобно за него да я отвлече. Но днес, заради снега, тя беше принудена да изчака служебния микробус.

Най-после микробусът се появи на завоя — тъмнозелен, ловко маневриращ сред оживения трафик. Инженера застана зад нея малко преди тя да прекрачи локвата от разтопен сняг, изпратена с намръщени погледи от измокрените граждани, чакащи редовния автобус от градската линия. На предното стъкло на микробуса ясно се виждаше знакът, забраняващ достъпа на неупълномощени лица.

— Моля, показвайте служебните си карти… Вашата карта, госпожо — подвикна й шофьорът.

Инженера видя колко бързо Моли му подаде служебната си карта. Очевидно я беше извадила от чантата си, още преди микробусът да се приближи към спирката.

— Окей. Следващият…

Шофьорът затвори вратите. Непрозрачните отвън прозорци и дъждът, примесен със сняг, бяха причината вътре да цари полумрак като в гробница.

— Вашата служебна карта, господине?

— Извинете. Сега ще я извадя.

Но вместо нея извади колт, 22-ри калибър, със заглушител. В лявото слепоочие на шофьора цъфна дупка, не по-голяма от ловна сачма.

Шумът от изстрела едва се чу, макар Инженера да очакваше, че ще привлече вниманието на Моли, чийто слух вероятно беше достатъчно обигран на тренировъчното стрелбище. Така и стана. Но понеже беше прекалено изтощена от пътуването, тя не успя да реагира достатъчно бързо. Юмрукът на Инженера улучи челюстта й и тя се стовари върху стоманения стелаж за багажа и мигновено изгуби съзнание.

Инженера избута трупа на шофьора на пода, намести се зад волана и предпазливо потегли по натоварената магистрала. Спря микробуса едва когато стигна до седана с военна маркировка. Чак тогава измъкна връзката с ключовете от пръста на Моли, отвори багажника и напъха в него трупа на шофьора.

Върна се в микробуса, за да завърже ръцете й с въже, а после облепи устата и очите й с лейкопласта, който откри в аптечката. Пипаше чевръсто, но същевременно извънредно внимателно — очакваше го доста дълъг маршрут, без възможност за никакво спиране.