Разплата

Тя извъртя глава надясно и едва тогава го видя — седнал в удобно кресло, с някаква книга в скута си. Лицето му беше скрито зад блестяща маска, в сребристо и зелено, изящно изрисувана, покриваща цялото му лице — носа, скулите и дори очите.

Той се надигна и Моли видя, че беше облечен в черно поло и тъмносини панталони. Не успя да забележи някакви отличителни знаци — брадавици, бенки или белези по брадичката и врата. Нямаше часовник на китката си, нито пръстени по ръцете си. Нищо, което да може да бъде запомнено, за да бъде използвано по-късно за разпознаването му.

Изглежда, че той веднага схвана какво целеше тя с огледа. Но гласът му остана спокоен, дори леко загрижен, като на пастор, повел паството си на пикник в чест на църковен празник.

— Добре. Успя да ме огледаш. И разбра, че не откри нищо забележително, нали? Така че вече можем да приключим. — Непознатият додаде след кратка пауза: — Ако те интересува каква е тази маска, поне по този въпрос мога да задоволя любопитството ти. Маската е венецианска. Не знам дали си присъствала на зимен карнавал във Венеция. Забележително зрелище. Можеш да ми имаш доверие.

Инженера дръпна завесата от бял плат, окачена на ролки към паравана от неръждаема стомана. Моли видя, че зад завесата е скрита количка със санитарен поднос, върху който грижливо бяха подредени няколко спринцовки и ампули с плътни гумени запушалки.

В този миг я сепна миризмата, която се излъчваше от него, въпреки плътното поло, вдигнато до адамовата му ябълка. Тя познаваше отнякъде този аромат, помнеше колко й беше скъп навремето… Но не и излъчван от този мъж. И тогава я осени прозрението — в залата, където заседаваше сенатската комисия! Същият парфюм я бе облъхнал тогава… Малко преди да излезе в коридора…

— Можеш да ме наричаш просто Джим, Моли.

Той повдигна чантата, нейната чанта, така че тя да може да я види.

— Изглеждаш забележително добре за жена, която на два пъти е прекосила за едно денонощие цялата страна. Но след като не си възнамерявала да спираш никъде, за къде се бе запътила, всъщност?

Моли дори и не искаше да мисли, че той през цялото време е дебнел всяка нейна стъпка. Не искаше да слуша какво точно й говори. По-важното беше как изговаря фразите. Търсеше нещо индивидуално, неповторимо в интонацията му — следи от акцент, фъфлене или някакъв друг говорен дефект. Обаче гласът на Джим звучеше гладко и плавно като на коментаторите по телевизията.

— Тук е пълно с безинтересни дреболии — изрече той, докато ровеше в чантата й. — Освен това.

Измъкна отвътре синя метална кутийка и я разклати така, че Моли чу как вътре хапчетата издрънчаха. С другата си ръка непознатият размаха някаква кафява папка. Моли не успя веднага да се досети, че в такива папки се съхраняваха медицинските картони на всички членове на Военната прокуратура.

— Според данните от последните ти прегледи, някъде преди една година, тогава ти въобще не си се нуждаела от лекарства. Какво се промени оттогава, Моли?

— Мигрена… — едва чуто прошепна тя.

— Аха… Истинска напаст, признавам. И докторът ти предписа кафергот?

— Не. Имитрекс.

Инженера се замисли.

— Да-а. Разбирам, че сега не си в настроение за разговор.

Моли с тревога проследи движенията на ръката му. Той изсипа съдържанието на кутийката в дланта си. Нямаше съмнение, че вече е проверил какви са тези хапчета. Липсваше името на производителя — беше нанесен само фармацевтичният сериен номер. Ако той е имал време да извърши проверка, сигурно е разбрал, че го бе излъгала.

Мъжът, който се представи с името Джим, остави кутийката с хапчетата върху санитарния поднос и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Е, Моли, какво ще кажеш да започваме? Зная за Дън. Зная и за информаторите. Зная дори и за младшия военен следовател Рейчъл Колинс. Дън вече е мъртъв и това е добре. Но това, което не е добре, е, че информаторите все още са живи. Трябва да ми помогнеш да го уредя. Не е зле да започнем с имената им и с адресите на убежищата им.

— Ти ли уби Норт? Дън ли беше твоят агент?

Инженера въздъхна уморено.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя още в началото. Налага се да проведем еднопосочен разговор, както му казват специалистите по комуникации. Или казано по-просто, въпросите ще задавам само аз. За теб остават отговорите.

— След което ще ме ликвидираш!

— Не е задължително. Нали не си видяла лицето ми. Не знаеш нищо за мен. Естествено, ще бъда принуден да те задържа тук, докато приключа нещата. И ако сега се опиташ да ме излъжеш, ще се върна и ще бъдем принудени двамата с теб да започнем всичко отначало…

— Къде се намираме? — прекъсна го Моли.

— Ако се надигнеш, макар и малко, ще успееш да се огледаш и да разбереш къде си попаднала. Моля, нали си мой гост.

Моли притвори очи. Искаше й се да престане тази непоносима болка в челюстта, причинена от удара му. Надигна се с усилие, доколкото й позволяваше въжето, пристегнато около китките й.