Разплата

Запечатана, но не и недостъпна за Шон Флин, осемгодишният син на първия секретар на ирландското посолство. Майката на Шон беше останала в Белфаст и момчето, за разлика от съучениците си, разполагаше с повече свободно време, за да скита из опразнените помещения с изпокъртена мазилка. Строителните компании в Америка не бяха толкова стриктни като например тези в Англия, където всяка порутена сграда се обявяваше като опасна за живота. На малкия Шон изоставената химическа лаборатория изглеждаше като командна кабина на извънземен космически кораб — с разнебитен покрив, с купчини отломъци от мазилка и бетон по пода, с показващите се по стените летви под изпопадалия хоросан. Само тук Шон можеше да остане на спокойствие, скрит от всички, за да смукне набързо от цигарата и да пофантазира на воля как лети в космоса, увлечен в преследването на зли чуждоземни същества.

Отекна звънецът за края на междучасието. Шон моментално хвърли цигарата на мръсния под и я стъпка. Огледа се и едва сега видя, че нещо тук не беше както преди. Вратата на стария хладилник, използван някога за съхраняване на стъклениците с реактивите, беше леко открехната. Съвсем малко, но момчето отлично си спомняше, че досега бе била плътно затворена.

Шон беше гледал много телевизионни сериали, в които хлапета използват изоставени хладилници като скривалища, но след като се напъхат лекомислено в тях, тежката врата се захлопва зад гърба им и те остават завинаги заключени в тях, защото никой не може да чуе писъците им. Върховно!

Масивната стоманена верига, стягаща скобата на стената и ръкохватката на вратата на хладилника, доскоро беше заключена с голям жълт катинар. Но сега катинарът беше свален, а веригата висеше до пода. Вратата на хладилника не беше затворена.

Шон винаги беше гледал на лабораторията като на свое убежище, недостъпно за останалите. С никого не беше споделил за откритието си. Винаги когато се прокрадваше насам, внимаваше някой да не го проследи. Не искаше никой да узнае за тайната му. Но ето че някой друг е бил тук. Някой от строителите може би?

Той се огледа предпазливо. Всичко останало си беше на мястото. Защо строителите ще се интересуват само от хладилника?

Трябваше да провери какво има в него.

Шон си проправи път през празните, покрити с прах шкафове и лабораторни маси. Пристъпи внимателно, привел глава. Изведнъж съгледа следи от стъпки по прашния под. Веднага се насочи по тях, без въобще да му хрумне, че унищожава ценни улики.

Първото, което го озадачи, беше отвратителната воня като от развалени яйца. Притисна длан към носа си и се извърна настрани, за да си поеме дъх. Щом се добра до масивната врата на високия хладилник, той я побутна с ръка. Очакваше да не се помръдне, ала за негова изненада, тя изскърца и се оттласна към близкия шкаф. След това се върна обратно, но не можа да се затвори, защото й попречи човешка ръка, внезапно изскочила от вътрешността на хладилника.

Шон остана вцепенен за секунди, парализиран от страх. Отвътре се показа рамо. След това и най-ужасното — главата. Безжизненото тяло се строполи на мръсния под в краката му и червата му сякаш се обърнаха. Ужасеното момче леко извика и усети топла урина да се стича по бедрата му. Едва тогава му проблесна, че може да тича. И да крещи с все сила.

7.

Полицейският отряд от отдел „Убийства“ във Вашингтон успя да разпознае трупа на тридесет и седмата минута след кошмарната находка на Шон Флин. Един от детективите, пристигнали за огледа, откри дамска чанта, захвърлена в ъгъла. В нея намериха шофьорска книжка на името на майор Моли Смит.

Съгласно инструкциите при подобни ситуации, лейтенантът, ръководещ разследването, веднага позвъни в Управлението на Военната прокуратура във Форт Белвоар. От самото начало беше ясно, че случаят няма да бъде оставен само на местната полиция. Полицаите и детективите от Военната прокуратура ще се надпреварват кой пръв да разкрие убиеца, но дано поне се държат по-цивилизовано. До голяма степен това щеше да зависи от заключенията на експертите, натоварени с аутопсията.

Лейтенантът не очакваше, че големите шефове ще проявят особен интерес към случая.

Дежурният офицер във Форт Белвоар, лейтенант Бил Джесъп, регистрира обаждането от Вашингтон и реагира както при стандартно полицейско съобщение. Полицаят от отдел „Убийства“ още говореше по телефона, когато Джесъп натисна бутона, за да сигнализира по спешност аварийната група от четирима следователи към Военната прокуратура. Не беше изтекла и минута, когато в кабинета се втурна майор Кенет Дейвс. За да съкрати обясненията, Джесъп направо му пусна записа от разговора с Вашингтон. Дейвс го изслуша докрай и посегна към телефона на бюрото, за да вдигне на крак хората си.

— Да се обадя ли на Холингсуърт? — предпазливо попита Джесъп.

Дейвс се замисли за миг.

— По-добре е да му докладваш още сега. Замесено е онова момче от училището с особен статут. Знаеш, че тези дипломатски синчета са любимци на журналистите. Да, няма как да се оправим без помощта на Холингсуърт.