Пророчество

Бълбукане на вода, фучене на вятър, воали тъмнина, дълбока горска застиналост. Нямаше никакъв силует на ръба отгоре.

Понеже се страхувах да не се спъна и да падна в буйните води, внимателно се придвижих надолу покрай брега. Трескаво затърсих подходящо място, откъдето да се кача, да речем ескалатор.

Левият ми крак беше доста пострадал и накуцвах. Той сякаш туптеше. Като сиви кости буци пръст стърчаха от брега, вплетени в изпъкналите корени на дърветата. С този крак дори въжета и стълба нямаше да са ми от голяма полза.

На върха се наведох и огледах мрачната гора. Никакви сърни, никакви сови, никакви въоръжени социопати. Вътрешното чувство ми каза, че съм сам. Вътрешното чувство ми помага, когато измислям нови рецепти; затова, реших да му се доверя и при тези обстоятелства. Въпреки че куцах, успявах да се движа бързо. Тръгнах през гората.

Бях изминал известно разстояние, когато разбрах, че съм загубил ориентация. Контурите на този хълм сякаш се бяха разместили, докато бях долу. Магистралата беше над хълма, разбира се, в посока изток. Така че на запад беше пропастта. Голдмайн Рън беше на юг, зад мен. Експлорърът беше на запад от Хоксбил Роуд и северно от мен. Изглежда логично.

Но когато заобиколих още едно дърво, минах между други две, се озовах отново до рекичката и почти паднах до брега. При положение, че познавах компаса, се бях завъртял в кръг.

Целия си живот бях прекарал в планините, в град, обграден от гори, и бях чувал истории за опитни планинари, които се загубвали посред бял ден и при чудесно време. Спасителните отряди много често откривали объркани и засрамени екскурзианти.

Някои бедни души не били нито объркани, нито засрамени. Били мъртви. Обезводнени, прегладнели, разкъсани от мечка, убити от пума, наранени при падане… В жестоката колекция на майката-природа инструментите на смъртта бяха безбройни.

Всеки кът дива природа можеше да се окаже неразгадаем лабиринт. През година-две „Сноу Каунти Газет“ публикуваше на първа страница история за турист, лутал се в продължение на няколко дена, като през цялото време се намирал на километър от магистралата.

Никога не съм бил безстрашен в гората. Обичам цивилизацията, огъня в камината, уюта в кухнята.

Обърнах гръб на безсловесния брътвеж на бягащата вода и се опитах с всички сили да различа вековните форми на дивата гора. Колебливо тръгнах напред, после забързах, изпълнен с повече страх, отколкото решителност.

Сама и в опасност, Лори имаше нужда от Дейви Крокит. Вместо това имаше само мен — Джулия Шилд с окосмени гърди.

33

Това не го видях, но ми беше разказано.

Заключена в експлоръра, Лори се опитала да ме проследи с поглед. В този дълбок мрак това не продължило повече от петнайсет секунди, след което тя спокойно можела да се отдаде на мисли за смъртта си.

Извадила телефона и пак набрала 911. Както и преди, не успяла да се свърже.

Часовникът и бил отмерил само половин минута, а тя вече нямала никакви идеи как да си прекара времето. Обстоятелствата не бяха благоприятни за пеене на „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“.

Въпреки че и бях спасил живота (и тя моя) през нощта, в която се запознахме, тя не беше напълно убедена в способността ми да издебна злодея и да го победя с голи ръце.

Когато всичко отмина, ми каза: „Не се обиждай, скъпи бисквитко, но смятах, че ще те убие, а аз ще свърша като булката на Голямата стъпка или още по-зле.“

Изведнъж я обзело силно безпокойство — твърди, че не се притеснила толкова за себе си, колкото за мен и аз и вярвам, защото това е типично за Лори. Рядко поставя себе си на първо място.

Нероденото ни дете било толкова важно за нея, колкото и аз. Безсилието да защити детето си предизвикало изблици на гняв и безпокойство.

Обзета от силни емоции, осъзнала, че ако само седи и чака, притеснението и страхът ще разстроят разума и и ще го превърнат в безредица от разкъсани мисловни нишки.

Хрумнало и нещо. Ако почвата под експлоръра го позволявала и ако големият и корем не и попречел, може би щяло да е добре да се измъкне от джипа, да се свие под него и да чака там скрита.

Ако съм се върнел като победител, щяла да ми извика от скривалището си. Ако злодеят се появял, щял да си помисли, че или е избягала с мен, или по-късно е избягала сама.

Отключила вратата и я отворила. Студеният въздух веднага я пронизал.

Зимната нощ беше вампир с крила от мрак и зъби от студ.

Под експлоръра щяла да лежи върху замръзнала земя. Приятелска топлинка щяла да се излъчва от изстиващия двигател, но слабо и за кратко.

Остра контракция я накарала да изпъшка. Затръшнала вратата и пак се заключила.

Никога не се била чувствала толкова безпомощна. Безсилието подхранвало безпокойството, страха и гнева и. Чула изстрели.

Завъртяла ключа — не толкова, че да запали мотора — само да свали прозореца си няколко сантиметра.

Нов залп потвърдил, че е чула автомат. Стомахът и се свил от страх, че може би вече е вдовица.