Пророчество

Любопитното в случая е, че третият залп и припомнил, че е неуморим оптимист. Решила, че ако нападателят не е успял да ме убие веднага, може би не е толкова добър стрелец или аз не съм лесен за убиване. При отварянето на вратата голяма част от топлината излязла. Сега студената нощ се промъквала през леко смъкнатото стъкло на прозореца и тя треперела. Вдигнала стъклото, завъртяла ключа обратно и затърсила оръжие, като започнала с джоба на вратата. Там имало кутия за боклуци, пълна с използвани салфетки и тубичка крем за ръце.

Нищо по-добро не намерила и в жабката. Пакетче дъвки „Лайф Сейвърс“. Балсам за устни. Портмоне, пълно с дребни за паркинги, и вестници.

„Ако пощадиш мен и бебето ми, ще ти дам два долара седемдесет и пет цента.“ На таблото имало кутия „Клинекс“ и два пакета влажни кърпички. Въпреки че не и било лесно в нейното състояние, успяла да се наведе и да опипа под седалката, с надеждата да намери нещо каквото и да е. Например отвертка. А защо не и револвер? Ако е револвер, защо да не е вълшебна пръчица, с която да превърне злодея в жабок. Не намерила пръчица, нито револвер, нито отвертка, нищо. Нищо, нула. Пред експлоръра от мрака се появил мъж, който издишал пара през устата си. Носел пушка и не съм бил аз.

Сърцето и се свило и топли сълзи напълнили очите и; появата на този мъж предполагала, че аз съм мъртъв или в най-добрия случай сериозно ранен.

Обзели я суеверия и си помислила, че ако просто откаже да ме жали, то в края на краищата ще се окаже, че не съм умрял. Само ако приемела, че ме е загубила, загубата щяла да е реална и истинска. Да го наречем стратегията за възкресяване на Тинкърбел. Преборила се със сълзите. Погледът и се избистрил. Мъжът се приближил и Лори видяла, че носи странни очила. Предположила, както после се разбра, правилно, че са очила за нощно виждане. Той ги свалил, напъхал ги в джоба на палтото си и се доближил до вратата. Опитал се да я отвори и установил, че е заключена.

Усмихнал и се през прозореца, помахал и и почукал на стъклото.

Имал широко лице и груби черти, като глинен модел на нов Мъпет. Не го била виждала преди, но нещо в него и се сторило познато. През стъклото гласът му се чул слабо, но ясно:

— Здрасти!

Като младо момиче, търсещо ред в свят от змии и урагани, Лори беше прочела известната книга на Емили Поуст за етикета, но нищо в дебелата тухла не я беше подготвило за тази странна среща. Той почукал отново на стъклото.

— Госпожице!

Интуицията и подсказала, че не трябва да му отговаря. Трябвало да се държи с него, както учеха децата да се държат с непознати, които им предлагат бонбони: „Не отговаряй, обърни се, бягай!“ Не можела да бяга, но можела да откаже да разговаря.

— Госпожице, моля, отворете вратата!

Тя се обърнала напред, загледала се някъде в далечината и мълчала.

— Млада лейди, дойдох от много далече, за да ви видя.

Била вкопчила ръце една в друга толкова силно, че ноктите и се били впили в дланите.

— Идва ли бебето?

Като чула за бебето, сърцето и се разтуптяло.

— Не искам да ви нараня — уверил я той.

Тя се загледала в мрака пред експлоръра с надеждата, че ще се появя, но уви!

— Не искам нищо от вас, освен бебето — каза той. — Искам бебето.

34

Плик с боклуци, крем за ръце, дъвка „Лайф Хейвърс“, балсам за устни, портмоне, „Клинекс“, влажни кърпички…

Дори обсебена от страстно, непреодолимо желание да се превърне в машина за убийства, Лори пак не успяваше да види оръжие сред тези предмети. Обикновено въже можеше да послужи за удушаване. С вилица също биха се постигнали определени успехи. Но тя нямаше нито въже, нито вилица, а едва ли можеше да умори някого, като му сложи прекалено много балсам за устни.

Гласът на мъжа по никакъв начин не показваше обвинение, омраза или вражда. Очите му блестяха, той се усмихваше и говореше закачливо:

— Дължиш ми едно игриво бебе, едно сладко, мъничко бебе.

Въпреки че не беше джудже, беше неразвит в умствено отношение, което накара Лори да си помисли: „Румпелстилтскин“. Той беше дошъл да вземе нейния дял от някаква чудовищна сделка.

След като тя не му отговори, той тръгна към предницата на експлоръра и тя знаеше, че отива към вратата на шофьора.

Този Румпелстилтскин никога не беше я учил как да превръща лен в злато и нямаше никакъв начин кучият син да получи първото и дете. Тя се наведе и включи фаровете.

Осветена, стръмно слизащата гора със скованите си черни стволове и клони изглеждаше нереална и стилизирана като сценичен декор.

Разкрит от светлините, Румпелстилтскин спря и се взря в нея през гъстата плащаница от преплетени клони. Те се извиваха като празнични конфети около ухиления, ръкомахащ мъж. Смъртта никога не е изглеждала толкова весела.

Лори не знаеше дали светлините се виждаха от Хоксбил Роуд. Може би не в бурята, може би не и в ясна нощ.

Все още наведена към волана, тя натисна клаксона. Един продължителен сигнал. После още един.