Пророчество

Тук, под навеса на вечнозелените дървета, мракът беше още по-дълбок. Въпреки че бяхме изминали надолу около четиристотин метра, сякаш бяхме на хиляди километри от магистралата и даже по-далеч от надеждата, че

31

ще се издигнем достатъчно, за да видим небето отново.

Въпреки че не миришеше на бензин и явно резервоарът не беше повреден и въпреки че трябваше да поддържаме колата топла, аз изключих двигателя. Като нямаше светлини да му помогнат, нападателят можеше да се опита да ни намери по шума на машината. Надявах се самият той да е принуден да използва светлина и така да разкрие местоположението си.

Щеше да се наложи да слиза пеша. Дори и за машина като хамъра не можеше да е сигурен, че ще се изкачи обратно; не и в разредения въздух на тази височина. Не би поел такъв риск.

— Заключи вратите след мен — казах аз.

— Къде отиваш?

— Ще го изненадам.

— Не. Хайде да бягаме.

— Ти не можеш.

Тя изглеждаше шокирана.

— Мамка му!

Усмивката ми, която трябваше да вдъхва сигурност, вероятно е била плашеща.

— Трябва да вървя.

— Обичам те.

— Повече от мунго-бийн крем — казах аз.

Докато излизах, светлинката на тавана малко ни издаваше, но тя бързо изгасна, когато тихо затворих вратата. Лори посегна към таблото и натисна копчето за заключване.

Отделих секунда, за да се уверя, че дърветата са блокирали експлоръра и той не може да падне по-надолу. Нито можеше да се отвори задната врата. Нямаше и да се плъзне и да се преобърне.

Тъмнината не беше просто липса на светлина, а сякаш имаше пълнеж; сякаш милиарди черни следи се ръсеха от дърветата. Влагата, студът и повечето от страховете ми се обединиха, за да създадат тази особена тъмнина от специална материя. Задържах си дъха и се заслушах, но чух само пукота и скърцането на експлоръра, докато изстиваше. Нищо не издаваше приближаващ враг.

Гангстерът може би все още беше много над нас, на Хоксбил Роуд, обмисляйки следващия си ход. Подозирах, че е от бързодействащите и не би отделил много време да обмисля възможностите.

Нямах намерение да се чудя кой е, да търся някакво обяснение. Ако ме убиеше, никога нямаше да разбера. При благоприятно развитие на нещата щях да получа отговорите. И в двата случая размишленията бяха безсмислени.

Да оставя Лори сама в заключената кола беше като предателство, въпреки че, ако не я оставех, нямаше надежда да спася нея и бебето. Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината.

Минах покрай дървото, до което бяхме заклещени, и отидох до задната част на експлоръра.

Земята в гората поставяше хитри капани. Втвърденият сняг беше по-малък проблем от детрита, разпръснат по него — маси хлъзгави сухи иглички и шишарки се търкаляха предателски под краката ми.

От мястото на престъпника на върха на склона пейзажът надолу нямаше очертания; гората беше забулена в черна мъгла. Знаех, че не може да ме види, като се движа на юг по склона, но въпреки това ясно си представях снайпера, прицелен в главата ми.

Снежната покривка не беше еднаква, пет-шест сантиметра на места, трийсетина на други, с много кръпки гола земя. Когато очите ми се адаптираха, видях издигащата се земя като странна покривка от слабо осветени бели парчета, зашити безразборно с тъмни кръпки.

Бързо разбрах как да се придвижвам по-безшумно, но теренът правеше потайното вървене невъзможно.

През няколко стъпки спирах да се ослушам за знак, че нашият нападател слиза. Не чувах нищо освен фученето на вятъра в най-високите клони и заплашително — почти нереално — ниско бръмчене, което сякаш идваше от самата земя, но всъщност трябва да е било ехо на вятъра.

Когато изминах около десетина метра, се обърнах на изток и започнах да се катеря успоредно на следите, които бяхме оставили. Пълзях по земята, хващайки се за камъни, стърчащи корени; катерех се като маймуна, макар и не толкова пъргаво.

Надявах се да съм изминал половината или две трети от пътя нагоре, преди да видя убиеца да слиза надолу. Щях да залегна ниско, да го изчакам да мине и да се опитам да пропълзя зад него.

Планът беше безумен. Не съм Джеймс Бонд. Дори Максуел Смарт не съм. Предпочитам месенето на тесто пред разбиването на глави и миксерите пред автоматите. Не можех да измисля алтернатива, която да е по-малко безумна, и продължавах да се катеря; колкото по-високо стигах, толкова по-маймунски се чувствах.

Ръцете ми се вледениха. Неподплатените ръкавици бяха в единия джоб на анорака и бих могъл да си ги сложа, но пръстите ми щяха да станат по-нечувствителни на допир и щяха да ограничат движенията им. Предпочетох да стопля ръцете си с дъха си.

По-лошо от премръзналите ръце беше, че ме заболя левият крак и туптеше като корен на възпален зъб. Когато е топло, не усещам металните пластини около костта ми, но през зимата се е случвало да съм наясно с точното им разположение и форма.

Когато установих, че съм изминал две трети от пътя, и не бях видял светлина или друг знак за движещ се мъж, спрях. Пробвах дали е здрава земята под краката ми и се изправих, за да огледам хълма, който продължаваше още стотина метра над мен.