Пророчество

Дори и хамърът да беше оставен на пътя, не очаквах да го видя. Мислех, че мога да забележа фаровете, но билото беше очертано само от слабо сиво блещукане на падащ сняг. Съмнявах се, че похитителят може просто да си е тръгнал. След като беше толкова решен да ни спре, едва ли щеше да си замине. И ако планът му е бил да ни убие, едва ли разчиташе този стръмен, но преодолим хълм да му свърши работата.

Добрият сладкар трябваше да е търпелив, но се случваше да не съм такъв дори и в кухнята. Стоях там и чаках нашия похитител да се издаде и се изнервих така, както понякога, докато правех английски крем от жълтъци, захар и мляко, което изискваше неспирно бъркане на слаб огън, за да не се пресече млякото.

Яйцата започнаха да се пресичат, така да се каже, когато отгоре се чу някакъв шум. Това не беше просто вятърът, а нещо страховито, падащо от високия навес на клоните.

Като се има предвид, че като ученик не бях силен по история и гръцки, ми се стори странно, че се сетих за меча, висящ над главата на Дамокъл. Погледнах нагоре.

Многобройни остриета разцепиха въздуха със свистене: крила с двуметров размах. Видях светещи кръгли очи и остра човка; чух познатия въпрос — „кой“ — и разбрах, че е сова. Прелетя над мен и аз изкрещях стреснат.

В търсене на горски гризачи величествената птица се спусна безшумно на север-северозапад надолу по склона. Мина над следата, която джипът ни беше оставил, и се спусна покрай човек, който дотогава не бях забелязал.

Въпреки че очите ми бяха свикнали с тъмнината, видимостта в тези гори беше слаба. Съчетанието от гола земя и проблясващ сняг беше като зловеща картина, постоянно променяща се като черно-бялото дъно на бавно въртящ се калейдоскоп.

Той стоеше на десетина метра северно от мен, незакрит от дърветата. Разминали сме се тихо, без да се усетим.

Въпреки че извиках тихо, бях се издал; а него го издаде пак совата. Не можех да видя кой знае какво, не виждах даже кожената му яка, а само човешка фигура. Мислех, че ще се издаде с фенерчето си. Няма как да е проследил експлоръра на такова разстояние, в толкова дълбок и мамещ мрак без помощта на светлина. Чудех се дали ме вижда поне толкова, колкото аз него. Не смеех да мръдна; може би не беше определил посоката, от която беше дошъл викът. Той започна да стреля.

Близо до нашата къща, когато за пръв път излезе от хамъра, оръжието му ми заприлича на артилерийско. Това нападение, звучащо като таката-таката-таката, потвърди първото ми впечатление. По-звучни от плющене на камшик мощни залпове обсипаха дърветата вляво и вдясно от мен.

Изненадах се, че дъждът от куршуми ме остави незасегнат, и мисълта, че днес не беше един от фаталните дни в списъка на дядо Джоузеф, не ме успокои особено.

Стоях като дърво. Изглеждаше сякаш Джими Ток, мъжът на действието, няма да свърши друга работа, освен да произведе огромно количество краен биологичен продукт в гащите си. Тогава тръгнах да бягам.

Хукнах някъде на юг и ми се искаше величествените дървета да бяха расли по-близо едно до друго. Движех се зигзагообразно сред големите стволове, търсейки защитата, която можеха да ми дадат, преследван от нов продължителен обстрел. Всеки миг очаквах куршум в гърба. Чух „туп“, когато беше ранено дърво, и „дзън“ при рикошет от скала. Нещо изжужа покрай главата ми и със сигурност не беше пчела.

Разточителството на амуниции може би беше необмислен ход. При такова темпо дори и голям магазин бързо щеше да се изпразни.

Ако изхабеше патроните в пушката, преди да ме е повалил, щеше да се наложи да спре, за да презареди. Ако спре, аз ще продължа да бягам. Ще ме изгуби. Ако ме изгуби, може да отиде направо към експлоръра и да убие Лори. Настръхнах. Спънах се и се стоварих върху рамото си, като зарових лице в студения сняг и настръхналите вечнозелени иглички.

Неудържимо започнах да се търкалям надолу. Докато се премятах, коленете и лактите ми се удряха в камъни, корени и замръзналата земя.

Въпреки че не го бях измислил аз, да съм ниско долу и в движение, се оказа умен ход. След няколко превъртания обаче осъзнах, че ако се забия в някое дърво, мога да си счупя врата. Така че това търкаляне не беше безопасно.

Спрях премятането, вкопчен в снопове суха трева, клонки замръзнал бръшлян и каквото там можеше да забави галопа ми. Изправих се. После се затичах приведен. Бягах, докато не се запитах дали трябва да бягам още; спрях.

Объркан, огледах дърветата; открих, че безцветният пейзаж беше все така подвеждащ за окото. Опитах се да успокоя дишането си. Не знаех колко съм се отдалечил; вероятно достатъчно, за да съм му избягал.

Не го виждах, което вероятно означаваше, че и той не ме вижда. Грешах. Чух го как бяга към мен.

Без да се обърна назад, се затичах на юг, по криволичеща пътечка между дърветата, като се препъвах, хлъзгах се, после запазвах равновесие и пак залитах, и се засилвах напред.