Пророчество

Румпелстилтскин тъжно поклати глава, сякаш беше разочарован от нея. Прозя се, изпусна кълбо пара и продължи към вратата на шофьора. Лори отново натисна клаксона и после пак. Когато го видя да си издърпва пушката, пусна клаксона, обърна се на другата страна и скри лицето си.

Той счупи прозореца от страната на шофьора. Лепкави, остри стъкълца обсипаха Лори. Той отключи и се настани зад волана, оставяйки вратата отворена.

— Нищо не върви по план — каза. — Това е един от онези лоши дни, които те карат да вярваш в магиите и в лошите очи. Той изключи фаровете.

Когато постави пушката между седалките, до Лори, тя се отдръпна със страх и се опита да се свие.

— Успокой се, малка госпожице. Успокой се. Нали вече казах, че няма да те нараня! Въпреки прочистващия вятър и освежаващия студ навън той вонеше на какво ли не: уиски, цигари, барут. Включи вътрешната лампа и каза: — За пръв път от много време насам имам надежда. Приятно е.

Тя неохотно го погледна.

Имаше мило и щастливо изражение, но толкова несвързано с мъката в очите му, че усмивката му изглеждаше като нарисувана. Всяка пора излъчваше страдание и най-долният слой от миризмите му беше на хронична тревога. Очите му — като на животно в капан — бяха изпълнени с потискан страх и тъга.

Чувствайки, че Лори е надникнала в сърцето му, той остави за момент мъката да изплува на повърхността, но после пак си нарисува щастието, два пъти по-ярко. Широката му усмивка стана невъзможно широка. Ако не беше ужасена, щеше да изпита съжаление.

— Само защото е до тебе — каза той, — не си и помисляй. Не знаеш как да го използваш. Ще се нараниш. Освен това не искам да те удрям — ти си майката на моето момче.

Майчината аларма на Лори се беше включила, когато и заговори за бебето през прозореца. Сега главата и се изпълни с безброй камбанарии, тресящи се в тревога.

— За какво говориш? — попита, разтревожена да чуе разтреперания си глас.

Ако ставаше въпрос само за нейния живот, можеше да се прави на безстрашна. Но сега носеше в утробата си заложник на съдбата и не можеше да скрие страха си за невинното.

Той извади малък, черен, кожен калъф и издърпа ципа около три от страните му.

— Вие ми отнехте сина, единственото ми дете — каза, — и съм сигурен, че ако погледнеш в душата си, първа ще признаеш, че ми дължите вашето.

— Сина ти? Не познавам сина ти. Спокойно и любезно и обясни:

— Изпратихте го в затвора до живот. И мъжът ти, неблагодарният син на Руди Ток, му се отплати като… го лиши от потомство.

Смаяна, Лори каза:

— Ти си… Конрад Бизо?

— Единствен и неповторим, дълги години като търкалящ се камък и често извън светлините на прожекторите, разкриващи таланта ми, но все още клоун в душата си, изпълнен с гордост. Той отвори черното калъфче. Вътре имаше две спринцовки и шишенце с кехлибарена течност.

Въпреки че и се струваше познат, не приличаше много на снимките от вестниците, които Руди пазеше от август 1974 година.

— Не приличаш на себе си — каза тя.

Усмихнат, кимна и гласът му звънна с необяснима доброта:

— Е, да, двайсет и четири години оставят следите си върху всеки човек. Докато избягвах определена популярност, прекарах една дълга ваканция в Южна Америка с моя малък Пунчелино, където се подложих на достатъчно пластични операции, за да си възстановя анонимността.

Той разопакова едната спринцовка. Върхът на иглата проблесна в приглушената светлина.

Лори знаеше, че да спори с този мъж ще е толкова полезно, колкото да обсъжда музиката на Моцарт с глух кон, и все пак каза:

— Не можеш да обвиняваш нас за случилото се с Пунчелино.

— Обвинявам е толкова жестока дума — отвърна той с невероятна искреност. — Не е нужно да говорим за обвинение и вина. Животът е прекалено кратък, за да си го позволим. Случило се е нещо по някаква причина и сега съвсем справедливо трябва да се плати цената.

— По някаква причина?

Усмихнат, кимащ, неуморно сърдечен, Бизо каза:

— Да, да, всеки има причини и със сигурност и вие си имате вашите. И кой съм аз да казвам, че не сте прави? Няма нужда от съд, няма полза от обвинения. Всяка история има две страни, а някои имат и по десет. Въпросът е, че ми беше отнет синът, и беше лишен от възможността да ме дари с внуци, наследници на таланта на Бизо и затова единствено справедливо е да бъда компенсиран.

— Твоят Пунчелино уби много хора и щеше да убие и мен, и Джими — изрече Лори, наблягайки на всяка дума, объркана от непоклатимата развеселеност на Бизо.

— Така казват. — Той и намигна. — Но повярвай ми, госпожице, на вестниците не може да се вярва. Истината трудно може да бъде написана.

— Не съм го чела, преживях го — възрази тя.

Бизо се усмихна, кимна, намигна, усмихна се и кимна, засмя се, кимна и насочи вниманието си към спринцовката.