Пророчество

Погледнах към хамъра, опитвайки се да видя лицето на това ненормално копеле — шофьора като че ли нещо в изражението му можеше да обясни защо постъпва така. Фаровете и допълнителните светлини на покрива ме заслепиха и не можах да видя нищо.

Една от веригите ми се счупи, но продължи да трака около въртящата се гума, произвеждайки поредица от бумтежи, наподобяващи стрелба с картечница.

Не можех да се справя със снежната стена и в същото време да задмина хамъра.

Почти изгубих надежда, че можем да му се измъкнем, когато съпротивлението внезапно намаля и даде знак, че сме преодолели преспата. Надеждата се върна.

От високата си позиция нашият нападател трябва да е видял какво ще се случи и да е натиснал газта в предпоследния момент. Изведнъж, докато се клатушкахме напред, джипът заплашително се приближи.

Кривите скални образувания от западната страна бяха изчезнали и на тяхно място имаше стръмен горист склон.

— Няма мантинела.

Експлорърът се плъзна достатъчно встрани, така че със сигурност бяхме извън платното. Когато се опитах да задмина хамъра и да се върна на пътя, се завъртяхме обратно на часовниковата стрелка. Щяхме да паднем в каквато пропаст имаше там. Ужасяваща перспектива! Лори издаде звук — тихо пъшкане и хленчене, предизвикан от контракция и от мисълта за падане в непозната територия, което щеше да е далеч по-неприятно от влакче на ужасите.

Отпуснах газта. Това промени физическото уравнение и експлорърът се завъртя по посока на часовниковата стрелка и се изправи.

Прекалено късно. Дясната част на предницата рязко хлътна и бях сигурен, че сме заклещени на ръба на шосето. Хамърът щеше да ни избута безмилостно и ние щяхме да се изтърколим надолу в неизвестното.

Обратно на това, което ми казваше инстинктът, завъртях волана силно надясно, към пропастта, което Лори сигурно прие като самоубийствен ход, но аз се надявах да извлека полза от хамъра, вместо да продължавам да се боря с него. Завъртяхме се на деветдесет градуса на ръба на бездната, далече от нашия нападател, очи в очи с дълъг снежен склон — нито съвсем безопасен, нито невъзможно стръмен — очертан от борови дървета, чезнещи в зимния мрак, който светлините на фаровете не можеха да прогонят.

Тръгнахме надолу и аз веднага натиснах спирачката. Задържахме се на върха. Вече знаехме какво има долу, но и при това положение не ми се ходеше там.

Хамърът тръгна в другата посока, без съмнение с намерението да ни блъсне отзад. При нашето положение, силно наведени напред, той лесно можеше да ни бутне в гората. Нямах избор. Отпуснах спирачката.

— Дръж се! — казах на Лори.

Неработещият двигател и гравитацията ни издърпаха надолу от билото.

29

За да се отдалечим от убиеца, нямаше накъде другаде да отидем освен надолу. Натисках спирачката в опит да контролирам слизането ни.

Счупената верига се отдели от гумата. Освен ръмженето на мотора и тихото тракане на другите вериги се чуваше само хрущенето на натрупващия се по гумите сняг.

Това беше гора с огромни дървета, високи клони, гъсто преплетени в грижовен покрив, и натрупалият сняг беше дълбок само трийсет сантиметра, на места и по-малко. Освен това много малко слънчева светлина достигаше до почвата на тези дървета и никакви ниски израстъци не ни се пречкаха. И най-малките разклонения бяха високо над нас.

Дърветата бяха по-малко на брой, отколкото в млада, вечнозелена гора. Огромните, нахални възрастни, алчни за слънчева светлина, потискаха новородените и те бързо умираха.

Съответно иглолистните дървета бяха по-отдалечени едно от друго, отколкото биха били където и да е другаде. Масивните им стволове — прави и грапави — ми напомняха на релефните колони, поддържащи сводестия таван ш катедрала, въпреки че тази катедрала не предлагаше топлина на тялото или душата и се клатеше като потъващ кораб.

Докато можех да контролирам скоростта, можех и да заобикалям дърветата. Все някога щяхме да стигнем до долина или може би тясно дефиле. Тогава можех да завия на север или на юг и да намеря път, използван от лесовъдите, който щеше да ни изведе от този пущинак.

Не беше възможно да се върнем по хълма, по който сега слизахме. Машина 4x4 можеше да се справи със снега и терена, но острият ъгъл на наклона щеше да я провали рано или късно, отчасти заради голямата надморска височина, която щеше да задави мъчещия се двигател.

Надеждата ни да избягаме и да се спасим, зависеше изцяло от стигането ни на дъното невредими. Докато експлорърът се движеше, имаше надежда.

Въпреки че никога не се бях учил да карам ски, трябваше да мисля като скиор на слалом, докато управлявах експлоръра зигзагообразно през лабиринта от дървета. Не смеех да правя остри завои като скиорите, когато минават покрай флагчетата, защото със сигурност щях да преобърна джипа. Хватката беше в плавните завои, отдалече, които изискваха бързи решения за всяка нова конфигурация от прегради, но също предполагаха и възприемане на гората като цяло, за да мога да измисля и маневрата след тази, която правя в момента. Това се оказа забележително по-трудно от приготвянето на перфектен яйчен крем.

— Джими, скали!