Пророчество

Въпреки риска на високата скорост не можех да оставя мъжа с пушката да ни блъсне отзад. В този сняг щяхме да изгубим контрол, да се завъртим на пътя или да се преобърнем извън него. Увеличих на сто. Сто и двайсет. На следващото надолнище щяхме да се чувстваме като в улей за бобслей. Хамърът в огледалото се смаляваше, а после изведнъж пак започна да ни настига.

В страховити виелици като тази заместник-шерифите понякога обикалят покрайнините на Хоксбил Роуд, екипирани със снегорини, крикове и термоси кафе, за да търсят закъсали шофьори. С повече късмет щяхме да намерим помощ, преди да сме стигнали града. Молех се за полицейски патрул. Фаровете на хамъра изведнъж блеснаха зад нас, изпълниха експлоръра и така ни осветиха, че все едно бяхме под прожекторите на някоя сцена.

Не мисля, че беше възможно мъжът да кара и да използва пушката в същото време. Въпреки това ме полазиха тръпки.

Оформено от времето скално образувание на западната страна на магистралата служеше като преграда за зловещия източен вятър. До преградата се беше натрупал сняг като могила, спускаща се от запад на изток, но опасна по ширината на шосето.

Магьосница за очите, бурята мамеше по много начини. Тежкият падащ сняг наполовина те лишава от зрението ти, но също и поправя погрешното впечатление за наклон на повърхността. Бяло върху бяло, преспите бяха изваяни като от специалист по камуфлажа и изглеждаха като лек наклон.

Преди да успея да реагирам, се блъснахме в мека, висока един метър стена и заорахме в нея, губейки една трета от скоростта си. Бяхме изблъскани в предпазните колани и Лори извика. Само се молех да е поела сблъсъка повече с ограничителя на раменете, а не със скута.

Вече в преспата, предните гуми забуксуваха. Сплъстен сняг изскърца под каросерията. Въпреки че бързо загубихме скорост, продължавахме напред; едната гума се въртеше, другите се мъчеха в хватка за свобода и когато мислех, че ще успеем, моторът изгасна.

28

Двигателят никога не изгасва, когато обикаляш из страната и имаш предостатъчно време да установиш и да премахнеш проблема. Не, двигателят изгасва, когато пътуваш с бременната си съпруга към болницата във виелица, докато те преследва убиец в джип с размерите на военен кораб.

Това доказва нещо. Може би животът си има план, макар и труден за разгадаване. Може би съдбата наистина съществува. А може би когато жена ти е бременна, трябва да живееш до болницата.

Понякога, докато пиша за живота си, имам странното усещане, че някой друг го пише, а аз само го описвам.

Ако Господ е писател, а вселената е най-дългият роман, писан някога, може да си мисля, че съм главният герой, но като всеки мъж и жена на земята аз изпълнявам поддържаща роля в една от милиардите сюжетни линии. Такива герои често ги убиват още в глава трета или десета, или трийсет и пета. Второстепенният герой винаги трябва да е нащрек.

Сега, когато бях нащрек, там, на Хоксбил Роуд, видях, че хамърът спира на не повече от четири метра зад нас. Шофьорът не слезе веднага.

— Ако излезем, ще ни застрелят каза Лори.

— Вероятно.

Завъртях ключа и натиснах газта. Дъвченето на стартера и мърморенето на мотора не вдъхваха надежда.

— Ако останем тук, ще ни застреля — каза тя.

— Вероятно.

— Мамка му!

— Стара! — съгласих се аз.

Хамърът се приближи, фаровете на покрива сега светеха над експлоръра — огряващи и криещи магистралата напред.

Притесних се, че ще задавя мотора, и го оставих да почине.

— Забравих си чантата — каза Лори.

— Ще е трудно да се върнем.

— Само казвам, че този път нямам и пиличка.

Хамърът се приближи и тръгна да ни заобикаля по северното платно.

Бях се концентрирал върху ключа, опитвайки се да запаля двигателя, и не смеех да вдигна поглед не защото се страхувах от хамъра, а защото милионите падащи снежинки ми действаха зле. Чувствах се носен от вятъра като тях, подвластен на всяко течение, неспособен да определя собствения си път.

— Какво прави той? — попита Лори.

Не знаех какво прави, затова останах съсредоточен върху ключа и моторът почти зацепи.

— Джими, изкарай ни от тук! — извика тя.

„Не я дави — казах си. — Не я насилвай! Остави я да намери искрата!“

— Джими!

Двигателят зацепи и изръмжа.

Хамърът беше застанал встрани от нас, не успоредно, а под ъгъл четирийсет и пет градуса. Предният му калник проблесваше на няколко сантиметра от моята врата на височината на прозореца, като ме оставяше без изход. Отблизо изглеждаше доста голям, отчасти, защото имаше огромни гуми, които добавяха трийсет сантиметра към музейната му височина, сякаш шофьорът му щеше да се състезава в рали за камиони-чудовища.

Експлорърът потегли бавно, но упорито напред, борейки се с преспата, преодолявайки я, но хамърът се раздвижи и застана пред нас. Металният звук от удар беше последван от изскърцване на изкривен метален лист.

С превъзходството си в размерите и мощността хамърът започна да ни избутва настрани към скалите от западната страна, макар че и двете превозни средства продължаваха да се тътрят напред.