Пророчество

— Не знам какво е нивото, докато ядеш равиоли от консерва и слушаш истории за пошла употреба на змии и за миризмата на торнадо, изсмукало помията от канализацията.

Баба нетърпеливо изрече:

— Хектор Санчес никога не е изскачал от ума ми. Просто за пръв път подхващаме тази тема.

— С какво точно се е занимавал в тази индустрия? — попита мама.

— При положение, че се е взривил с пръдня преди петдесет и шест години — каза татко, — на кого му пука с какво се е занимавал?

— На семейството му — изрече Уина. — Това е била прехраната им. Както и да е, той не се е взривил. Това е невъзможно.

— Случаят приключен! — тържествено произнесе баща ми.

— Навърших двайсет и една и съпругът ми — Сам, ме заведе на таверна за пръв път. Бяхме в сепаре. Хектор беше седнал на бара. Поръчах си розова катеричка. Харесваш ли розова катеричка, Лори?

Лори отговори „да“, а татко каза:

— Побъркваш ме с това; и в момента виждам розови катерички — пълзят по тавана.

— Хектор пиеше бира с парченца лимон през един стол от един здравеняк. Той имаше бицепси колкото бедра и най-красивата татуировка на озъбен булдог на ръката.

— Хектор или здравенякът? — попита майка ми.

— Хектор нямаше никакви татуировки — поне не на места, на които да се виждат. Но пък имаше маймуна на име Панчо.

— И Панчо ли пиеше бира? — попита майка ми.

— Маймуната не беше там.

— А къде беше?

— Вкъщи със семейството. Не беше от онези маймуни, които обичат да обикалят кръчмите. Панчо беше домошар.

Мама потупа татко по рамото.

— Такива маймуни обичам.

— И Хектор, както си седеше на бара, пусна една мощна…

— Най-накрая — каза баща ми.

— … и здравенякът го обиди на миризма.

Хектор му каза да се разкара.

— Колко едър беше този Хектор? — учуди се Лори.

— Към метър и седемдесет и четири, около шейсет килограма.

— Щеше да е добре да вземе маймуната за подкрепление — каза Лори.

— После здравенякът го удари с юмрук два пъти, хвана го за косата и му изтрещя лицето в бара три пъти. Хектор падна мъртъв, а здравенякът си поръча още едно уиски с бира и две пресни яйца заради протеините.

Баща ми победоносно изрече:

— Значи бях прав. Не го е убил излизащият газ. Убил го е пияният здравеняк.

— Ако не беше пръднал, нямаше да бъде убит — настояваше баба.

Лори довърши супата си и попита:

— А как Хари Рамирес се е самосварил?

Следващото ястие беше печено пиле, пълнено с кестени, месо, полента и грах със салата от коренчета от целина.

Когато след полунощ татко донесе таблата с десертите от кухнята, Лори не можа да си избере между мандаринова крем-пита и парче яйчена торта; взе си и от двете. Опита и от трите редици сладкиши.

Ядеше сладкиш с невероятна концентрация, докато не осъзна, че всички на масата са млъкнали. Когато вдигна поглед, всички я гледахме с усмивка.

— Вкусно — каза тя.

Ние се усмихнахме.

— Какво? — попита тя.

— Нищо, мила — отвърна майка ми. — Просто сякаш винаги си била тук.

Лори си тръгна в един през нощта, което за нас беше рано, но за нея — късно. В девет сутринта трябваше да учи на танци двама намръщени унгарци.

Намръщените унгарци са друга история. Ще ги оставя за друга книга, ако доживея да напиша такава.

На входната врата, както стоях с помощта на патерица, Лори ме целуна. Това би било идеалният завършек на вечерта…, ако не беше ме целунала само по бузата и ако цялото ми семейство не беше на един метър разстояние, наблюдаващо и усмихващо се, отдадено на прекалено много примляскване с уста.

После тя целуна баба ми, майка ми и баща ми, което сложи край на илюзиите ми, че съм специален.

Тя се върна при мен, целуна ме пак по бузата и това донякъде оправи положението. Когато излезе от къщата и потъна в мрака, имах чувството, че взе със себе си всичкия кислород. Без нея дишането беше почти болезнено.

Татко закъсня за работа. Тръгна по-късно, за да остане до края с Лори. Преди да излезе, каза:

— Синко, никой уважаващ себе си пекар, не би оставил такова момиче да си отиде.

Докато мама и баба почистваха масата и зареждаха двете съдомиялни машини, аз седнах на един фотьойл в хола и се облегнах на паяците по него. С приятно пълен стомах и гипсиран крак, опънат на стол, се почувствах изоставен.

Опитах се да чета криминален роман от поредицата за частен детектив с неврофиброза — болестта, нашумяла покрай мъжа-слон. Той пътуваше от единия край на Сан Франциско до другия, винаги с качулка на главата, за да закрива деформираните му черти. Не можах да вникна в разказа.

След почистването баба се върна на дивана и се захвана с бродериите си. Беше започнала възглавница на стоножки.

Мама седна пред статива в нейното си ателиенце и се захвана с портрета на едно коли, което по желание на собственика трябвало да е с кариран шал и каубойска шапка.

Размишлявайки за живота си и за приятната вечеря, естествено се замислих и за ексцентричността. Сега като пиша за рода Ток, членовете му изглеждат странни и неповторими. Каквито всъщност са. Това е и една от причините да ги обичам.

Всяко семейство е ексцентрично по собствен начин, както и всяко човешко същество.