Пророчество

— Кой казва, че не си достатъчно амбициозен?

— Вероятно всички. Друго нещо — не обичам да пътувам. Повечето хора искат да видят света, но аз съм домошар. Мисля, че можеш да видиш целия свят в едно ограничено пространство, ако знаеш как да гледаш. Никога няма да се впусна в приключения в република Китай или република Тонга.

— Къде е република Тонга?

— Нямам идея. Никога няма да видя Тонга. Вероятно няма да видя и Париж или Лондон. Някои биха го определили като трагедия.

— Кой?

Продължих с критиката:

— И въобще не съм изискан.

— Чак пък въобще!

— Някои хора мислят така.

— Пак те.

— Кои?

— Някои хора — каза тя.

— Живеем в един от най-известните зимни курорти в света — задълбочавах се аз, — а аз не карам ски. Никога не съм имал желание да се науча.

— Това престъпление ли е?

— Показва липса на авантюризъм.

— Някои хора държат на авантюризма — отбеляза тя.

— Не и аз. И всеки е запален по походи, маратони, вдигане на тежести. Тези неща не могат да ме грабнат. Аз обичам книги, дълги вечери и разговори, дълги разходки и разговори. Не можеш да разговаряш, докато летиш надолу по скиписта. Не можеш да говориш, когато участваш в маратон. Някои казват, че говоря прекалено много.

— Много са упорити, а?

— Кои?

— „Някои хора“. Интересува ли те какво мислят за теб хората извън твоето семейство?

— Всъщност не. А това е странно, не мислиш ли? Имам предвид, че само на социопат може да не му пука какво мислят другите за него.

— Мислиш ли, че си социопат? — попита тя.

— Сигурно е възможно.

— Не мисля, че е възможно.

— Може би си права. Трябва да си авантюрист, за да си завършен социопат. Трябва да обичаш опасностите, промяната и рисковете, а аз не обичам нищо от тези. Аз съм обикновен. Скучен съм.

— И затова ми се обади — за да ми кажеш, че си обикновен, скучен, дърдорещ, неавантюристичен социопат.

— Всъщност да, но всичко това е за встъпление.

— На какво?

— На нещо, което не трябва да питам по телефона; нещо, за което сигурно е прекалено рано, но стигнах до странния, ужасяващ извод, че ако не те попитам тази вечер, ще бъда спрян от съдбата или от бури и прозорчето на шанса ще се затвори, и така въпросът е… Лори Лин Хикс, ще се омъжиш ли за мен?

Мислех, че мълчанието и е от изненада; после реших, че иска да ме държи в напрежение и когато ми се струваше почти зловещо, тя каза:

— Влюбена съм в друг.

ЧАСТ ТРЕТА ДОБРЕ ДОШЛА, АНИ ТОК

24

Събитията от 15 септември 1994 година, когато значителна част от градския площад беше вдигната във въздуха, ме накараха да приема насериозно останалата част от предсказанията на дядо Джоузеф. Преживях първия от петте „фаталните дни“. Но спасението си имаше цена.

Да си на двайсет, с крак, пълен с метал, да накуцваш, би могло да е романтично, ако е следствие от службата ти в морската пехота. Съвсем не е славно да те прострелят, докато се бориш с клоун за пистолета му.

Дори и да е неуспял клоун, обирджия на банки, все пак ще лиши историята ти от героизъм. И ще я направи абсурдна.

Хората подхвърляха: „Значи ти му взе оръжието, но той успя да задържи шишенцето с отрезвяващата течност?“

През последните осем или десет месеца размишлявахме и правехме планове за втория ден от списъка — повече от три години след първия: понеделник, 19 януари 1998. Като част от подготовката си купих 9-милиметров пистолет. Мразя оръжията, но още по-малко обичам да съм беззащитен.

Уверих близките си, че не трябва да излагат живота си на риск, като обвързват моята съдба с тяхната. Въпреки това мама, татко и баба твърдо решиха, че ще бъдат с мен през всичките двайсет и четири часа на съдбовния ден.

Основният им аргумент беше, че Пунчелино Бизо нямало да ме вземе за заложник в библиотеката, ако е трябвало да вземе и тях с мен. Колкото повече, толкова по-безопасно.

Отговорих им, че щеше да застреля тях и да вземе само мен за заложник.

Това изкара от тях възможно най-слабите контрааргументи, но те винаги си мислят, че печелят спора с енергично изказаните си възклицания: „Глупости! Тинтири-минтири! Празни приказки! Пфу! Дрън-дрън! Не ставай глупав! Виждаш ли корабче в окото ми? Глупости!“

Не е възможно да спориш истински със семейството ми. Всички са като силната река Мисисипи — просто не спират и скоро се озоваваш в делтата, замаян от слънцето и бавните движения на водата.

Много вечери над безброй кани с кафе обсъждахме дали е разумно да се затворим между четири стени, да заключим вратите и прозорците и да отстояваме земята си срещу всички клоуни или каквито други пратеници на хаоса се появят.

Според мама трябваше да прекараме деня на място, пълно с хора. И понеже никъде в Сноу Вилидж нямаше място, където денонощно да се стичат тълпи от хора, тя предложи да прелетим до Лас Вегас и да прекараме времето между две обиколки на часовниковата стрелка в някое казино.

Татко предпочиташе да сме в средата на огромно поле, където всичко в разстояние на километър се виждаше.

Баба предупреди, че метеорит, падащ от небето, е еднакво опасен в полето, в затворената къща или във Вегас.