Пророчество

— На кого продава тази отрова — на убийци или може би на онези пигмеи с фунийки за стреляне.

— Производителите на лекарства я използват, за да правят антиотрова. Има и още няколко приложения в медицината.

— Ти спомена и за трети източник на доходи — припомни и баща ми.

— Майка ми е невероятна със змиите — изрече Лори с любов. — Ходи по партита и изпълнява номера с тях.

— Кой би поръчал такова представление? — учуди се баща ми.

— Кой не би? — попита майка ми и вероятно вече мислеше за годишнината им и за рождения ден на Уина.

— Именно — каза Лори. — Всякакъв вид фирмени празненства по повод пенсиониране, Коледа, бар мицвах, Американската асоциация на библиотеките, каквото се сетиш.

Мама и татко вдигнаха чиниите от предястието. Донесоха купи със супа от пиле и царевица, украсени с парченца чедър.

— Обичам царевица — каза баба, — но имам газове от нея. Преди ми пукаше, ама вече не. Дойде рокът на златните години.

Татко вдигна тост, не с вино, а с първата си лъжица супа:

— Нека негодникът да не излезе от затвора! Нека се пържи! Негодникът, разбира се, беше Пунчелино Бизо. На следващата сутрин предстоеше предварителен разпит, за да се определи дали е психически здрав.

Беше убил Лайнъл Дейвис, Хонкър, Кринкъл и Байрън Меткалф — дългогодишен водач на общността за запазване на града, когото беше измъчвал, за да получи информация за коридорите под площада.

Освен това експлозиите бяха убили двама чистачи в съда и един безделник, който изследвал ценностите на контейнера зад библиотеката. Нарта Файе Джийтър, възрастна вдовица, която живееше до съда, също беше починала.

Осем си е голяма цифра, като говорим за човешки животи, но като се имат предвид сериозните разрушения, можеше да има много повече жертви. Причината да са само толкова беше, че експлозиите бяха два етажа под земята и част от енергията беше потънала в разбиването на подземните тунели. Библиотеката, имението и банката се срутиха върху подземията си, сякаш превърнати в руини под прецизните изчисления на експерт по взривовете.

Съдебната палата също беше взривена, но камбанарията и падна в съседната сграда и предизвика неочакван ужас в иначе спокойния живот на вдовицата Джийтър.

Двете и котки също бяха премазани. Някои от жителите на Сноу Вилидж като че ли бяха по-наскърбени от тяхната смърт, отколкото от човешките или архитектурните загуби.

Пунчелино беше съжалил, че не са умрели стотици. Каза на полицията, че ако можеше да го направи пак, щеше да сложи допълнителни пакети напалм, за да предизвика такава огнена буря, която да унищожи много сгради.

Части от улицата и парка бяха хлътнали в тайните коридори на Корнелий Сноу. Моето красиво, черно, спортно купе с жълти ивици беше погълнато от една такава дупка.

Спомняте ли си, когато казах, че не съм срещал млада жена, която можех да обикна толкова, колкото обичах този седемгодишен додж дейтона шелби зет? Интересно — когато го загубих, не ми домъчня дори за миг.

Лори щеше да изглежда добре в шелбито, но щеше да изглежда още по-добре в понтиак транс ам от 1986, може би не черен, а червен или сребрист, някой цвят, който да отива на емоционалността и. Или пък едно чеви камаро ИРОК-3, кабрио от 1988.

Моят проблем беше проблем като на всеки млад пекар със заплата, достатъчна за насъщния и малко торти. Имаше мъже по света, които само ако зърнеха Лори, щяха да и купят по един ролс-ройс за всеки ден от седмицата. И не всички такива мъже изглеждат като тролове.

— Нали не смяташ, че ще пратят негодника в някой приют и ще го оставят да се отърве? — попита татко.

— Той самият не иска това — поясних аз. — Заяви, че е знаел точно какво прави и че всичко е било отмъщение.

— Луд е по негов си начин — каза Лори. — Но много добре различава доброто от злото. Мади, Руди, тази супа е фантастична, дори и да причинява газове.

Баба Роуина имаше историйка, подходяща и за тази тема:

— Хектор Санчес, дето живееше до Брайт фолс, се самоуби с пръдня.

Рационалистът в баща ми беше възмутен от изказването на баба.

— Уина, това е просто невъзможно.

— Хектор работеше в производството на козметика — спомни си баба. — Имаше прекрасна коса, но не и много мозък. Това беше преди петдесет и шест години, в далечната трийсет и осма, преди войната.

— Дори и тогава не е било възможно — заяви татко.

— Ти още не си бил роден, нито пък Мади, така че не ми казвай какво не е било възможно. Видях го с очите си.

— Никога не си го споменавала. — Татко, подозираше лъжата, но все още беше неподготвен за обвинение. — Джими, споменавала ли го е досега?

— Не — потвърдих аз. — Помня за Хари Рамирес, който се самосварил до смърт, но не и този Хектор Санчес. — Мади, спомняш ли си да си чувала за това преди?

— Не, скъпи — призна майка ми, — но какво доказва това? Сигурна съм, че просто на мама и е било изскочило от ума.

— Да видиш как някой умира от пръдните си не е нещо, което ей-така ти изскача от ума. Татко се обърна към Лори:

— Съжалявам, мила. Разговорите ни на масата не винаги са на такова ниво.