Пророчество

Легнал настрани върху едната си ръка, Пунчелино все още беше закопчан за Лори. Със свободната си ръка извади пиличката от чатала си и моментално повърна върху себе си.

Почувствах се доволен от доказателството, че той е по-зле от мен.

През последните няколко часа за пръв път през двайсетгодишния си живот бях започнал да вярвам, че Злото съществува. Изведнъж повярвах в Злото не просто като необходим противник във филмите и книгите — лошите хора и торбалановците, не просто като последствие от родителска незаинтересованост, прекалена отдаденост или някаква социална несправедливост, а в Злото като живо присъствие в света.

Това е присъствие, което неуморно измисля небивалици и мами, но не може да сключи сделка, освен, ако не го поканят. Пунчелино може и да бе отгледан от зъл мъж, може и да бе направляван от думите на злото, но в крайна сметка изборът как да живее си беше само негов.

Удовлетворението, което почувствах при вида на неговите страдания, може да е било противно, покварено, но не вярвам, че само по себе си е част от злото. В момента, в който го почувствах, а пък и все още го чувствам, беше като справедливо удовлетворение, предизвикано от доказателството, че злото си иска цената от тези, които го приемат и ако си бил от тези, които са го отхвърлили, цената, която плащаш — макар и висока — е все пак по-ниска от тази на съгласието.

Интересно как една празнословна философия може да бъде вдъхновена просто от едно повръщане.

Ако повръщането може да предизвика някакво разкаяние у повръщащия, то със сигурност не може да спре тиктакането на детонатора. Сигурно нямахме повече от минута-две, преди творенията на Корнелий Ръдърфорд Сноу да се превърнат в развалини, наподобяващи империята на Озимандий.

— Дай! — каза Лори.

— Какво?

— Пистолета.

Не осъзнавах, че пистолетът все още е в мен.

— Защо? — попитах.

— Не знам в кой джоб пусна ключовете.

Нямахме време да тършуваме из джобовете на панталоните, палтото и ризата му. А след като повърна, нямахме и желанието.

Не разбрах какво общо има оръжието с ключа за белезниците. Страхувах се, че ще се нарани, и затова реших да не и давам пистолета. И тогава установих, че тя вече го е измъкнала от ръката ми.

— Вече си го измъкнала от ръката ми — казах и гласът ми прозвуча обвинително.

— По-добре се обърни — предупреди ме тя, — може да има шрапнел.

— Мисля, че харесвам шрапнел — казах аз, макар че не се сещах какво означава тази дума.

Тя държеше непохватно оръжието. Хвърли му един бърз поглед в тъмното.

— Мисля, че вече ме боли по-малко — казах и. — Сега ми е студено.

— Това не е добре — изрече тя загрижено.

— И преди ми е било студено — уверих я.

Пунчелино изпъшка, потрепери и пак започна да повръща.

— Обърни се! — повтори Лори, този път остро.

— Не бъди толкова груба с мен. Аз те обичам.

— Е, да, винаги нараняваме тези, които обичаме. — Тя ме хвана за косата и извъртя главата ми настрани.

— Това е тъжно — казах, имайки предвид това, че винаги нараняваме тези, които обичаме, и тогава открих, че лежа на тротоара.

Чу се изстрел, а аз едва по-късно разбрах, че е поставила дулото върху веригата, свързваща белезниците, и с този изстрел се е освободила от Пунчелино.

— Ставай — побутна ме тя. — Хайде! Хайде!

— Ще полежа тук, докато се посъвзема.

— Ще полежиш, докато умреш.

— Е, не, това ще е дългичко.

Тя ме убеждаваше, ругаеше, заповядваше, буташе, издърпваше и ръчкаше и следващото нещо, което осъзнах, е, че съм на краката си, подпрян на нея, промъквайки се между караваната и шелбито по улицата, далеч от имението.

— Как е кракът ти?

— Кой крак?

— Имам предвид боли ли?

— Мисля, че го забравихме на тротоара.

— Господи, ти наистина си едричък — каза тя.

— Просто съм по-як, това е.

— Всичко е наред, добре си си. Подпри се на мен. Хайде!

С глас, плътен като английски яйчен крем, казах:

— В парка ли отиваме?

— Да.

— На пикник?

— Точно така. И закъсняваме. Да побързаме!

Чух шум от приближаваща се кола. Появиха се някакви фарове. Съчетанието на синьо и жълто във въртяща се сигнална лампа на покрива показваше, че това е или полицейска кола, или междугалактическо превозно средство.

Колата намали и спря на около четири метра от нас, вратите се отвориха рязко и двама мъже излязоха от нея.

— Какво става тук?

— Този мъж е прострелян — каза им Лори. Зачудих се за кого говори. Преди да успея да я попитам, тя добави: — Трябва ни линейка.

Ченгетата се приближиха предпазливо.

— Къде е виновният?

— Там, на тротоара. Ранен е. Няма оръжие.

Когато полицаите тръгнаха към Пунчелино, тя изкрещя:

— Не! Върнете се! Сградата ще се взриви.

В моето състояние предупреждението и ми звучеше озадачаващо; май и полицаите не я разбраха. Побързаха към Пунчелино, който лежеше осветен наполовина от фаровете. Подчинена на една-единствена цел, Лори продължаваше да ме влачи към парка.

— Много е студено за пикник — казах. — Толкова е студено.

— Ще си запалим огън. Само не спирай!

Зъбите ми тракаха и заеквах:

— Ще има ли к-к-картофена салата?

— Да. Много картофена салата.

— От тази консервираната?

— Да, от нея, не спирай!

— Мразя консервираната.

— Имаме и от двата вида.