Легнал настрани върху едната си ръка, Пунчелино все още беше закопчан за Лори. Със свободната си ръка извади пиличката от чатала си и моментално повърна върху себе си.
Почувствах се доволен от доказателството, че той е по-зле от мен.
През последните няколко часа за пръв път през двайсетгодишния си живот бях започнал да вярвам, че Злото съществува. Изведнъж повярвах в Злото не просто като необходим противник във филмите и книгите — лошите хора и торбалановците, не просто като последствие от родителска незаинтересованост, прекалена отдаденост или някаква социална несправедливост, а в Злото като живо присъствие в света.
Това е присъствие, което неуморно измисля небивалици и мами, но не може да сключи сделка, освен, ако не го поканят. Пунчелино може и да бе отгледан от зъл мъж, може и да бе направляван от думите на злото, но в крайна сметка изборът как да живее си беше само негов.
Удовлетворението, което почувствах при вида на неговите страдания, може да е било противно, покварено, но не вярвам, че само по себе си е част от злото. В момента, в който го почувствах, а пък и все още го чувствам, беше като справедливо удовлетворение, предизвикано от доказателството, че злото си иска цената от тези, които го приемат и ако си бил от тези, които са го отхвърлили, цената, която плащаш — макар и висока — е все пак по-ниска от тази на съгласието.
Интересно как една празнословна философия може да бъде вдъхновена просто от едно повръщане.
Ако повръщането може да предизвика някакво разкаяние у повръщащия, то със сигурност не може да спре тиктакането на детонатора. Сигурно нямахме повече от минута-две, преди творенията на Корнелий Ръдърфорд Сноу да се превърнат в развалини, наподобяващи империята на Озимандий.
— Дай! — каза Лори.
— Какво?
— Пистолета.
Не осъзнавах, че пистолетът все още е в мен.
— Защо? — попитах.
— Не знам в кой джоб пусна ключовете.
Нямахме време да тършуваме из джобовете на панталоните, палтото и ризата му. А след като повърна, нямахме и желанието.
Не разбрах какво общо има оръжието с ключа за белезниците. Страхувах се, че ще се нарани, и затова реших да не и давам пистолета. И тогава установих, че тя вече го е измъкнала от ръката ми.
— Вече си го измъкнала от ръката ми — казах и гласът ми прозвуча обвинително.
— По-добре се обърни — предупреди ме тя, — може да има шрапнел.
— Мисля, че харесвам шрапнел — казах аз, макар че не се сещах какво означава тази дума.
Тя държеше непохватно оръжието. Хвърли му един бърз поглед в тъмното.
— Мисля, че вече ме боли по-малко — казах и. — Сега ми е студено.
— Това не е добре — изрече тя загрижено.
— И преди ми е било студено — уверих я.
Пунчелино изпъшка, потрепери и пак започна да повръща.
— Обърни се! — повтори Лори, този път остро.
— Не бъди толкова груба с мен. Аз те обичам.
— Е, да, винаги нараняваме тези, които обичаме. — Тя ме хвана за косата и извъртя главата ми настрани.
— Това е тъжно — казах, имайки предвид това, че винаги нараняваме тези, които обичаме, и тогава открих, че лежа на тротоара.
Чу се изстрел, а аз едва по-късно разбрах, че е поставила дулото върху веригата, свързваща белезниците, и с този изстрел се е освободила от Пунчелино.
— Ставай — побутна ме тя. — Хайде! Хайде!
— Ще полежа тук, докато се посъвзема.
— Ще полежиш, докато умреш.
— Е, не, това ще е дългичко.
Тя ме убеждаваше, ругаеше, заповядваше, буташе, издърпваше и ръчкаше и следващото нещо, което осъзнах, е, че съм на краката си, подпрян на нея, промъквайки се между караваната и шелбито по улицата, далеч от имението.
— Как е кракът ти?
— Кой крак?
— Имам предвид боли ли?
— Мисля, че го забравихме на тротоара.
— Господи, ти наистина си едричък — каза тя.
— Просто съм по-як, това е.
— Всичко е наред, добре си си. Подпри се на мен. Хайде!
С глас, плътен като английски яйчен крем, казах:
— В парка ли отиваме?
— Да.
— На пикник?
— Точно така. И закъсняваме. Да побързаме!
Чух шум от приближаваща се кола. Появиха се някакви фарове. Съчетанието на синьо и жълто във въртяща се сигнална лампа на покрива показваше, че това е или полицейска кола, или междугалактическо превозно средство.
Колата намали и спря на около четири метра от нас, вратите се отвориха рязко и двама мъже излязоха от нея.
— Какво става тук?
— Този мъж е прострелян — каза им Лори. Зачудих се за кого говори. Преди да успея да я попитам, тя добави: — Трябва ни линейка.
Ченгетата се приближиха предпазливо.
— Къде е виновният?
— Там, на тротоара. Ранен е. Няма оръжие.
Когато полицаите тръгнаха към Пунчелино, тя изкрещя:
— Не! Върнете се! Сградата ще се взриви.
В моето състояние предупреждението и ми звучеше озадачаващо; май и полицаите не я разбраха. Побързаха към Пунчелино, който лежеше осветен наполовина от фаровете. Подчинена на една-единствена цел, Лори продължаваше да ме влачи към парка.
— Много е студено за пикник — казах. — Толкова е студено.
— Ще си запалим огън. Само не спирай!
Зъбите ми тракаха и заеквах:
— Ще има ли к-к-картофена салата?
— Да. Много картофена салата.
— От тази консервираната?
— Да, от нея, не спирай!
— Мразя консервираната.
— Имаме и от двата вида.