Пророчество

Бях научил всичко за действието на маята и за химичните процеси, които превръщат яйцата в суфле, но бях пренебрегнал уроците си по експлозиви. Не знаех какво точно ще се случи, когато взривният материал се активира. Докато отварях задните врати на караваната, си представих как имението Сноу се срутва върху нас и ни погребват под тонове тухли и варовик.

Докато товарех кутии в караваната, видях как силният взрив ни разкъсва на парченца. Шест кутии, осем кутии, десет кутии…

Вече се виждах изгорен и разкъсан, обстрелван от буря руини, заслепен от стичащата се кръв, бягащ по улицата с горяща коса. Благодаря ти, бабо Роуина.

След като натъпках и последната кутия, Пунчелино каза:

— Остави вратите отворени засега. Ние ще се возим отзад с парите. Ти ще караш. Когато стигнехме там, където отивахме, той щеше да е зад мен, в идеалната позиция да ме застреля в тила. Знаех, че ще го направи.

Както я караше този тип, щеше да се наложи да си търсим друг кръстник за малкия Конрад.

— Дръж! — каза той.

Когато осъзнах, че ще ми хвърли ключовете, извиках:

— Не! Чакай! Ако ги изпусна, ще паднат в канала и сме загубени.

Между нас имаше стоманена решетка. Щом стъпих върху нея, усетих полъха на мръсна вода.

Той ми подаде ключовете и въпреки че пистолетът му не беше насочен към мен, имах чувството, че щом протегна ръка да ги взема, ще ме застреля.

Най-вероятно се страхувах, защото не се чувствах сигурен в плана си. Взех ключовете с лявата си ръка, завъртях десния си юмрук ниско долу в чатала му и забих пиличката дълбоко в мъжкия му пакет, като със сигурност му придадох нова, невиждана форма. В тъмното не можех да видя как кръвта напуска лицето му, но почти я чувах.

Бях изненадан от себе си и от жестокостта, която никога не бях показвал или изисквал от себе си в кухнята. Завъртях пиличката.

Смътно си спомних, че Джак беше направил нещо подобно на великана изпод стъблото на боба, само дето беше използвал вила. Оставих оръжието си забито и се насочих към пистолета.

Пиличката му изкара въздуха и той издаваше полухриптящи, полуквичащи звуци. Тя стоеше в него, въздухът му — извън него, и докато се опитваше да си го върне, издаваше ужасни стонове.

Мислех, че ще изпусне оръжието или поне ръката му ще е по-отпусната, но той го беше стиснал с непреклонна решителност.

Лори се завъртя, преплете крака в неграциозен танц, опитвайки се да не застава под прицел, и го удари в лицето със свободната си ръка; удари го отново и отново, като сумтеше всеки път, показвайки нечовешката решителност на фигура, размахваща чук в анимиран швейцарски часовник.

С две ръце се опитвах да изтръгна пистолета от ръката му. Проблесна дуло, чу се изстрел, по лицето ме удариха парченца цимент; звук на метал от караваната или от моето сладко шелби зет.

Почти се докопах до оръжието, но той успя да натисне спусъка още веднъж и противно на всичко, което моят баща беше направил за неговия, неблагодарникът ме простреля два пъти.

21

Ако кракът ми беше ранен от брадва, едва ли болката щеше да е по-голяма.

По филмите прострелват героя, но той продължава напред в името Господне, от любов към родината, заради любимата жена. Може да потрепери, но най-често само се ядосва и стига до още по-велики подвизи.

Както казах по-рано, от дете смятам, че нося героя в себе си. Сега осъзнах, че със сигурност не отговарям на едно от изискванията — висок праг на чувствителност.

С викове паднах от бордюра между караваната и шелбито. Главата ми издрънча в решетката на канала или може би решетката издрънча в главата ми.

Бях ужасен, че ще ме простреля в лицето, докато не осъзнах, че пистолетът е в мен.

Протягайки се към слабините си, той се опитваше да извади пиличката, но само я докосваше и се гърчеше още по-ужасно от прасе, видяло ножа на касапина. Падна на колене. После се сгърчи на земята на една страна, дърпайки Лори със себе си.

Лежахме и стенехме от болка — аз и Пунчелино — като две тийнейджърки от филм на Джейми Лий Къртис, които току-що са открили отрязана глава.

Чух Лори да крещи името ми и нещо за времето. Болката ми пречеше да се съсредоточа и в някакъв делириум си представих какво може да ми казва: „Времето не чака. Времето и реката, колко бързо текат. Времето отнася всичко.“

Дори и в моето състояние бързо осъзнах, че едва ли е тръгнала да философства в момент като този. Когато усетих тревогата в гласа и, разбрах и за какво най-вероятно говореше:

„Времето тече. Бомбите!“

Болката в левия ми крак закипя с парливи иглички и аз се изненадах да видя, че плътта ми не е в пламъци. Усещах и нещо да пробожда месото ми — сигурно счупени кости. Каквото и да беше, не можех да помръдна крака си.

Доста е странно да си изплашен до смърт и в същото време почти заспал от изтощение. Изтерзан от болка и способен да си дремне за малко. Бордюрът щеше да е възглавница, а лекият полъх на катран — завивки.

Изкушаващият покой, разбира се, беше самата смърт, която успях да разпозная и да отблъсна.

Без да се опитвам да се изправя, влачейки ранения крак, сякаш бях Сизиф и той беше моят камък, се качих на високия бордюр. Пропълзях до Лори.