Пророчество

За миг получих световъртеж, не толкова свързан, предполагам, с нашарения под, колкото с някаква закъсняла реакция на убийствата в кухнята. Освен това залитнах, като си спомних за предчувствието, че Лори ще бъде убита, и се зачудих дали това може да е мястото, където ще бъде дръпнат спусъкът.

Устата ми беше пресъхнала. Ръцете ми бяха влажни. Исках един хубав еклер.

Лори сграбчи дясната ми ръка и я стисна. Тънките и пръсти бяха ледени.

До един от прозорците, разположен до висока входна порта, Пунчелино изгаси фенера си, разкъса пъстрата завеса и се взря в тъмнината. — Навсякъде около площада е тъмно. Детонаторите в подземието тиктакаха. Чудех се колко остава, преди всичко под нас да се взриви. Сякаш прочел мислите ми, той се обърна и каза:

— Разполагаме с около седем минути.

Включи фенера си, сложи го на пода, извади ключ за белезници от джоба на палтото си и дойде при мен.

— Бих искал да закараш количката надолу по входните стълби, по тротоара, до жълтата каравана, паркирана на ъгъла.

— Добре, няма проблем — отвърнах аз и се свих под смирения си тон. Все пак не можех да кажа: „Направи си го сам, клоунчо!“ Когато ми отключи белезниците, ми мина през ума да грабна пистолета от ръката му. Нещо в езика на тялото му ми каза, че очаква такъв ход и ще реагира грубо и решително.

Една зле обмислена постъпка от моя страна можеше да е причина за смъртта на Лори. Имаше логика и аз не се опитах да му отнема пистолета.

Очаквах, че ще освободи и нея с бързо магическо движение, но той я заключи за себе си и прехвърли оръжието си от дясната в лявата си ръка. Държеше го с такава лекота — явно можеше да си служи еднакво добре и с двете ръце.

20

Беше се закопчал за нея.

Видях как го прави и въпреки това имах нужда от време, за да го осъзная. Не исках да повярвам, че няма възможност да се спасим.

Закопчани един за друг, двамата с Лори можехме да се борим за свободата си, когато излезем навън. Сега тя беше заложник не само за да бъдат държани полицаите на разстояние, ако случайно ни срещнат, но и за да бъда държан и аз в покорство.

Пунчелино беше решил, че ако нещата се усложнят, аз не бих му свършил никаква работа.

Да го питаме защо се закопча за Лори щеше да е като да се усъмним в обещанието му да ни освободи. Това съвсем би влошило нещата. Затова не показахме, че поведението му ни е стреснало. Щяхме да изглеждаме наивни като новородени. Бяхме ухилени сякаш… Боже Господи, сякаш се забавлявахме страхотно.

Усмивката и беше застинала като усмивките на претендентките за Мис Америка по време на тази част от конкурса, в която водещият задава изключително подвеждащи въпроси: „Мис Охайо, ако видите кученце и котенце да си играят на железопътната линия, а към тях приближава влак и имате време да спасите само едното от двете, кое ще оставите да умре по ужасен начин — кученцето или котенцето?“

Лицето ми беше като колосано, а устните ми като прострени на въже и защипани в двата края — още една усмивка стил Мис Охайо. Отворих входната врата и избутах количката навън. Свежият въздух с аромат на вечнозелени гори охлади потта ми. Луната още не беше изгряла. Разпенени облаци пропускаха само нишки звездна светлина. Никаква светлинка не проблесваше в парка и уличното осветление не беше включено. Сградите около площада бяха тъмни и тихи.

Никакво движение по улицата. Никакви пешеходци по тротоара — доколкото надвисналите дървета ми позволяваха да видя. Пунчелино и Лори ме последваха. Той беше оставил фенерчето си вътре. Сред тези многопластови сенки не можех да видя лицето му добре.

Може би така беше по-добре. Ако можех да го видя по-ясно, сигурно щях да прочета нещо налудничаво и нямаше да знам как да реагирам.

Искаше ми се да виждах Лори по-ясно. Със сигурност усмивката и беше изчезнала. Моята също.

Десетте стъпала между варовикови перила водеха към тротоара. Изглеждаха стръмни.

— Ще трябва да нося кутиите по една-две до караваната. Количката ще заседне по тези стълби.

— Няма — увери ме той. — Специално сме я купили с големи колела. Ще се спусне надолу плавно и лесно.

— Но…

— По-малко от шест минути — предупреди той. — Постарай се да не я изпуснеш и парите да не се разпилеят. Това би било… тъпо.

Препоръката му си беше чиста подигравка с несръчността ми, която гарантираше, че ще се просна на тротоара затрупан от три милиона долара.

Застанах пред количката, дръпнах я по стълбите, оставих гравитацията да я движи, като с тялото си и пречих да се засили надолу. Невероятно, но стигнах до тротоара без инциденти. Пунчелино и Лори слязоха след мен.

Не знаех дали да се моля да се появят някакви пешеходци или напротив. Уравновесеността му се крепеше на толкова тънка нишка, че дори и невинна среща можеше да доведе до още убийства.

Къде беше нарочно хвърленият сейф, когато най-много ми трябваше! Избутах количката до караваната. Само на два метра от нея беше моята сладка и уязвима додж дейтона шелби зет.

— Вратите са отключени — каза той, като спря близо до бордюра. — Сложи кутиите отзад! И побързай!