Пророчество

Водейки приличен, подходящ, а след нощта на моето раждане и приятно скучен живот, не си бях създал врагове, или поне не знаех за такива. Въпреки това обаче огледах внимателно прозорците на втория и третия етаж от страната на градския площад, убеден, че ще видя снайпер, насочен към мен.

До този момент бях убеден, че каквото и да се случи през тези пет дни, нямаше да е лично, а щеше да е породено от природни закони: мълния, ухапване от змия, мозъчен удар, падащ метеорит. Би могло да бъде също и инцидент вследствие на човешка грешка: бетоновоз-беглец, неуправляем влак, грешно конструирана цистерна с пропан.

Дори и ако се натъкна на банков обир и ме застрелят, пак щеше да е инцидент, като се има предвид, че можех да отложа отиването в банката и да се разходя в парка, да храня катерички, те да ме хапят и да хвана хидрофобия.

Сега се сковах от мисълта, че може някой съзнателно да е избрал мен за обект за нанасяне на тежка телесна повреда или осакатяване.

Можеше да е някой, когото не познавам. Най-вероятно да е някой побъркан самотник. Някой непознат с наклонност да убива, недоволен от живота, с цял снаряд празни аргументи, запасен с вкусни протеинови хапчета, да го държат буден през дългия му престой в полицията.

Много прозорци проблесваха с оранжевите цветове на следобедното слънце. Други, скрити от лъчите, оставаха мрачни. Всеки един можеше да е отворен, а снайперистът да се крие в сянката отзад.

Така парализиран, осъзнах, че притежавам способността да виждам в бъдещето, също като дядо Джоузеф в предсмъртния му час. Снайперистът не беше просто една от възможностите, той беше там с пръст на спусъка. Образът му не се беше родил във въображението ми; бях усетил присъствието му, него и моето надупчено на решето бъдеще.

Опитах се да направя крачка напред, след това се опитах да отстъпя назад, но не можех да помръдна. Усетих, че една стъпка в грешната посока ще ме заведе в траекторията на куршума.

Но като стоях на едно място, аз бях идеалната мишена. Така или иначе никакъв логичен аргумент не беше в състояние да ме размърда.

След като бях огледал прозорците, вдигнах поглед към покривите, които бяха даже по-удобно място за снайперист.

Така бях потънал в мисли, че чух, но не отговорих на въпроса. Той го повтори:

— Попитах — добре ли сте?

Престанах да търся снайперист и насочих погледа си към младия мъж пред мен. Тъмнокос, със зелени очи, красив като филмова звезда. Почувствах се объркан, сякаш за момент бях излязъл времето, и връщайки се от друго измерение, не можех се адаптирам към темпото на живота. Той хвърли поглед към покривите, които ме интересуваха, след което прикова забележителните си очи в мен.

— Не изглеждате добре.

— Аз… просто… мисля, че видях нещо там — промърморих смутено. Това изречение беше достатъчно странно, за да предизвика усмивка.

— Имате предвид в небето?

Не можех да призная, че говорех за покривите, защото това със сигурност щеше безжалостно да разкрие, че съм хипнотизиран от мисълта за снайперист. Затова казах:

— Да, ъ, в небето, нещо…странно — и усетих, че това изказване не ме прави по-малко чудноват, отколкото, ако бях споменал снайпериста.

— Искате да кажете НЛО? — Той се усмихна очарователно, като Том Круз в роля на веселяк.

Може би наистина беше известен актьор, някоя изгряваща звезда. Много шоумени прекарваха ваканциите си в Сноу Вилидж.

Дори и да беше известен, нямаше да го позная. Не се интересувах особено от филми; бях прекалено зает с лекарството, със семейството и с истинския си живот.

Единственият филм, който бях гледал тази година, беше „Форест Гъмп“. Почувствах се, сякаш имам IQ като на главния герой. Топла вълна заля лицето ми и някак смутено казах:

— Може би някакво НЛО. Или не. Не знам. Вече го няма.

— Добре ли сте? — повтори той.

— Да, разбира се, всичко е наред; само онова нещо в небето, дето вече го няма — казах смутен.

Изуменият и вторачен поглед ме извади от парализата ми. Пожелах му приятен ден, отминах го, препънах се и почти паднах на тротоара.

След като запазих равновесие, не се обърнах назад. Знаех, че ме гледа с усмивката за милиони.

Усетих, че ме е обзел безпричинен страх. Да ме застреля снайперист беше толкова възможно, колкото и да ме отвлекат извънземни. Сериозно решен да се взема в ръце, се запътих направо към банката.

Да става каквото ще. Ако безмилостна банда хулигани ме осакатят с куршум в гърба, това може да се окаже за предпочитане пред грозно обезобразяване при пожар в библиотеката или живот, прекаран на изкуствено дишане след вдишване на токсични изпарения при критичен инцидент в химическото чистене.

Банката щеше да затваря след минути; имаше само няколко клиенти и всеки от тях ми изглеждаше подозрително. Стараех се да не заставам с гръб към тях.

Съмнителна ми беше даже и осемдесетгодишната дама, която си мърдаше главата нагоре-надолу. Някои професионални обирджии са майстори в маскирането; това клатене може да е просто част от добрата игра. Но пък брадавицата на брадичката изглеждаше съвсем истинска.