Пророчество

— И да бърза, и да не бърза, ако е катафалка — каза Роуина, — няма ли да е иронично — премазан от катафалка? Кой знае, животът често е ироничен по начин, който никога не показват по телевизията.

— Широката публика не би го понесла — поясни мама. — Способността и да възприема ирония се изчерпва някъде по средата на епизод от „Убиец, написа тя“.

— Това, което минава за ирония по телевизията напоследък — отбеляза баща ми, — са някакви долнопробни сюжетчета.

— Боклукчийските камиони не са толкова страшни, колкото онези грамадни бетоновози. Всеки път имам чувството, че въртящата се част ще падне на земята и ще ме размаже — обадих се аз.

— Така значи — уточни баба. — Джими се страхува от бетоновози.

— Не че ме е страх — възразих аз, — просто им нямам доверие.

— И така, стои си той на тротоара, поглежда наляво, поглежда надясно, пак наляво, понеже е предпазлив, не бърза, застоява се на бордюра и на главата му пада сейф.

В интерес на полезния дебат баща ми би приел и някои доста екзотични хипотези, но това вече преля чашата на търпението му.

— Падащ сейф? Откъде ще падне този сейф?

— Разбира се, че от някоя висока сграда — каза баба.

— Няма никакви високи сгради в Сноу Вилидж — внимателно се противопостави татко.

— Руди, скъпи — каза мама, — пропускаш хотел „Алпайн“.

— Той е само на четири етажа.

— Сейф, изпуснат от четвъртия етаж, би размазал Джими — продължаваше баба и някак загрижено попита: — Извинявай. Това разстройва ли те, скъпи?

— Ни най-малко, бабо.

— Опасявам се, че това е самата истина.

— Знам, бабо.

— Ще те размаже.

— Със сигурност — съгласих се. — Но тази дума е толкова крайна — „размазва“.

— Определено е силна.

— Трябваше да помисля, преди да я използвам. Трябваше да кажа „смачка“.

В бледата светлина на свещите Уина се усмихваше като Мона Лиза. Протегнах се и я погалих по ръката.

Като сладкар баща ми трябва да смесва прецизно определени количества от различни съставки и съответно уважава математиката повече от майка ми и баба ми, които са по-артистични и неробуващи на логиката.

— Защо някой ще качи сейф на най-горния етаж на хотел „Алпайн“?

— Ами, то е ясно, че за да се съхраняват ценните вещи в него — каза баба.

— Чии ценни вещи?

— На хотела.

Въпреки че татко никога не побеждаваше в такива спорове, всеки път се надяваше, че ако е упорит, разумът ще надделее.

— Защо — попита той — да не си сложат големия, тежък сейф на първия етаж? Кой ще тръгне да го пренася на покрива?

— Защото е сигурно, че ценните им вещи са на последния етаж — обади се майка ми.

В такива моменти никога не бях сигурен дали тя се застъпва за абсурдния светоглед на Уина, или се будалка с баща ми.

Изражението и е наивно. Очите и са винаги бистри и честни. По природа си е откровен човек. Емоциите и са прекалено ясни, за да бъдат изтълкувани погрешно, а намеренията и никога не са двусмислени.

И все пак, както казва татко, за човек, толкова възхитително откровен и директен по природа, тя може да се превърне в загадка с такава лекота, сякаш просто е превключила на друг канал. Затова я обичаше.

Разговорът ни продължи на салата от цикория, круши, орехи и синьо сирене, последвана от филе миньон, поднесено на палачинки с картофи и лук, украсени с аспержи.

Преди татко да донесе десерта от кухнята, стигнахме до заключението, че през идния важен ден трябва да се придържам към нормалните за почивен ден дейности. И да бъда предпазлив, без да прекалявам. Полунощ дойде. Петнайсети септември започна. Нищо необичайно.

— Може би нищо няма и да се случи — каза мама.

— Ще — възрази баба и примлясна с устни. — Ще се случи нещо.

Ако не бях размазан или смачкан до девет часа вечерта, щяхме пак да вечеряме заедно. Щяхме да чупим от хляба, докато се ослушваме за приближаващ пътнически самолет и очакваме да замирише на газ.

След полудесерта, истинския десерт и пандишпана, съпроводени от океани кафе, татко отиде на работа, а аз помогнах за разтребването.

В един и половина през нощта вече се бях настанил във всекидневната с книга, която очаквах да е интересна. Обожавам да чета за убийства.

На първата страница жертвата беше накълцана и натъпкана в сандък. Казваше се Джим. Оставих тази книга настрана, избрах си друга от купчината на масичката и се върнах на фотьойла. От корицата се пулеше красива мъртва блондинка, удушена със старинен японски пояс, красиво увит около врата и. Първата жертва се казваше Делорес. Това ме удовлетворяваше и се настаних удобно. Баба седеше на дивана, заета с бродирането на възглавница. Беше майстор на бродерията още от детските си години.

Откакто се беше пренесла при мама и татко преди почти двайсет години, режимът и беше като на пекар и всяка нощ бродираше сложни фигури. Майка ми и аз следвахме същия график. Мама беше поела обучението ми, защото семейството ни живееше нощем.

Напоследък баба бродираше най-вече насекоми. Пердетата и на пеперуди, а пък и възглавничките за столове на калинки бяха симпатични, но не можех да приема по облегалката ми да се нижат паяци, или по възглавницата ми да се разхождат хлебарки.