Пророчество

В деветнайсети век се е очаквало от една банка да е впечатляваща. Гранитен под и стени, колони и много бронз.

Когато един банков чиновник, прекосявайки помещението, изпусна счетоводната книга, която носеше, стените така пречупиха звука, че прозвуча като изстрел. Изтръпнах, но не се изпуснах в гащите.

Депозирах един чек, взех малко пари в брой и напуснах банката без инциденти. Въртящата се врата ме накара да се почувствам притиснат, но все пак ме върна в топлия следобед, без да ме нарани. Трябваше да взема едни дрехи от химическото и за да не ги разнасям със себе си, оставих тази задача за накрая и се запътих към библиотеката.

Библиотеката „Корнелий Ръдърфорд Сноу“ е много по-голяма, отколкото може да се очаква за малък град като нашия, с приятна варовикова структура. От двете страни на входа стоят два каменни лъва върху постаменти във формата на книги.

Лъвовете не са разярени. Интересно, но и двата спят, сякаш са чели автобиографията на някой политик и това ги е упоило.

Корнелий, с чийто пари е била построена библиотеката, не се интересувал много от книги, но смятал, че трябва да се интересува. Построяването на хубава библиотека било по неговата логика такъв полет за духа и така поучително за ума, както и самото прочитане на стотици томове. И затова когато строежът приключил, той се смятал за много начетен човек.

Градът ни не е кръстен така заради снега. Името му е дадено в чест на железопътния и минен магнат, чийто данък общ доход са го създали: Корнелий Ръдърфорд Сноу.

Щом влезеш в библиотеката, виждаш портрета му. Железен поглед, мустаци, бакенбарди и гордост — това е той.

Когато влязох, нямаше хора на масите за четене. Единственият посетител, когото виждах, беше на рецепцията и небрежно подпрян на бюрото, водеше задушевен разговор с Лайнъл Дейвис, главния библиотекар.

Приближих се и разпознах посетителя. Зелените му очи блеснаха, като ме видя, а широката му усмивка беше приветлива, а не подигравателна, но все пак това, което каза на Лайнъл, беше:

— Мисля, че господинът ще иска нещо за летящи чинии.

Познавах Лайнъл Дейвис, откакто се помня. Животът му беше посветен на книгите, както моят — на фурната.

Той беше сърдечен, мил, запален по всичко от египетска история до брутални детективски романи.

Той имаше вече захабеното и все пак непроменено детско излъчване на учтив ковач или почтен свещеник от Дикенсов роман. Познавах лицето му — никога не е изглеждало така, както изглеждаше сега.

Усмивката му беше широка, но очите — присвити. Левият ъгъл на устата му потрепери и разкри, че очите му са по-откровени от усмивката.

Дори и да бях прочел предупреждението на лицето му, нищо не можех да направя, за да спася него или себе си. Красивият мъж с порцелановите зъби беше решил какво следва в момента, в който влязох. Първо, застреля Лайнъл Дейвис в главата.

7

Звукът, който произведе пистолетът, беше приглушен; очаквах да е поне два пъти по-силен.

Налудничаво се сетих как във филмите, понеже не използваха истински куршуми, а халосни, се налагаше да увеличават звука допълнително.

Почти се огледах за камерите, за режисьора. Убиецът приличаше на филмова звезда, изстрелът не звучеше убедително, а и кой би убил симпатяга като Лайнъл Дейвис, което ще рече, че всичко това беше режисирано, а филмът ще излезе следващото лято по кината в цялата страна.

— Какъв е средният брой на мухите, които лапваш за ден, така като си стоиш със зяпнала уста?

Изглежда, вече аз бях интересният, Лайнъл беше забравен, сякаш да убиеш библиотекар е все едно да стъпиш върху мравка. Чух се как с изпълнен с гняв глас питам:

— Какво ти беше направил?

— Кой?

Ако си мислите, че недоумението му беше някаква игра, блестящо изпълнение на мъжага, демонстрация на жестокостта му, уверявам ви — грешите. За него нямаше връзка между въпроса ми и човека, който току-що беше убил. Думата „луд“ съвсем не го описваше, но за прилагателно, с което да започна, беше добре.

Изненадан, че в гласа ми все още не се прокрадва страх, а само гняв, казах:

— Лайнъл. Той беше добър човек, внимателен.

— А, този.

— Лайнъл Дейвис. Имаше си име, нали се сещаш? Имаше живот, приятели, беше някой.

Изключително озадачен, усмивката му се изкриви и той каза:

— Не беше ли просто библиотекар?

— Ти, побъркан кучи сине…

Усмивката му се скова, лицето му пребледня и се втвърди, сякаш кожата му се превръщаше в пластмасова маска. Вдигна пистолета, насочи го към гърдите ми и с невероятна сериозност каза:

— Да не си посмял да обиждаш майка ми.

Забележката за грубия ми език, толкова далеч от лекотата, с която извърши убийство, ми се стори като черен хумор. Ако се бях разсмял, било то и от напрежение, той щеше да ме застреля.

Стоейки срещу дулото на пистолета, по коридорите на съзнанието ми се промъкна страх, но аз не му дадох ключове за всички стаи.