Пророчество

По-рано, на улицата, мисълта за снайперист ме беше сковала от страх. Сега осъзнавах, че не ме беше страх от снайперист, скрит някъде горе. Бях се вцепенил, защото не знаех дали наистина е там, или смъртната заплаха дебнеше от хиляди други места. Когато опасността може да бъде усетена, но не може да бъде идентифицирана, тогава всеки и всичко буди безпокойство и целият свят е враждебен.

Страхът от неизвестното е страх в най-чист вид, с най-голям заряд. Вече знаех кой е врагът ми. Въпреки че приличаше на социопат, способен на всякакви зверства, чувствах облекчение, защото видях лицето му. Всички възможни опасности бяха сведени до тази единствена и истинска опасност. Изразът на лицето му поомекна. Свали пистолета.

Имайки предвид, че бяхме на разстояние около пет метра един от друг, не посмях да му се нахвърля. Успях само да повторя:

— Какво ти беше виновен?

Той се усмихна и сви рамене.

— Нямаше да го застрелям, ако ти не беше дошъл.

Като бавно въртяща се бургия, болката от смъртта на Лайнъл се забиваше все по-дълбоко в мен. Гласът ми трепереше от мъка, не от уплаха:

— За какво говориш?

— Аз съм един и не мога да се справя с двама заложници. Той беше тук сам. Помощникът му е болен и отсъства. Нямаше никакви посетители. Той щеше да заключи вратата, но тогава влезе ти.

— Не ми казвай, че аз съм виновен.

— О, не, съвсем не — увери ме той, загрижен за чувствата ми. — Не си виновен. Това беше просто от онези неща.

— Просто от онези неща — повторих с някакво удивление, неспособен да разбера разум, толкова безразличен към убийство.

— Можех да застрелям теб — каза той, — ама нали преди това те срещнах на улицата и знаех, че ще си по-интересна компания от скучен стар библиотекар.

— За какво ти е заложник?

— В случай, че нещо се обърка.

— Какво нещо?

— Ще разбереш.

Спортното му палто беше стилно скроено. От голям външен джоб той извади белезници.

— Ще ти ги хвърля.

— Не ги искам.

Той се усмихна.

— С теб ще е забавно. Дръж! Заключи едната на дясната си китка. После легни на пода с ръце на гърба и аз ще довърша.

Той хвърли белезниците и аз подскочих встрани. Издрънчаха в една маса за четене и хлопнаха на земята. Пак насочи пистолета към мен. Това беше вече втората ми среща с дулото, но не мисля, че бях по-спокоен.

Никога не бях докосвал пистолет, камо ли да стрелям. В професия като моята на оръжие прилича само ножът за торти. Хайде, да кажем, и точилката. Така или иначе, ние, лекарите, нямаме навика да носим точилки в кобур на рамо и ето, затова сме безпомощни в ситуации като тази.

— Вдигни ги, мечо.

Мечо. Той беше почти колкото мен.

— Вдигни ги или ще те пратя при Лайнъл, и ще почакам докато влезе следващият заложник.

Бях използвал мъката и яда си, за да потисна паниката. Страхът можеше да ме направи слаб и да ме провали, но сега осъзнавах, че безстрашието можеше да ме убие.

Мъдро отстъпих на пъзльото в мен, наведох се, взех белезниците и стиснах едната стоманена халка около дясната си китка. Той грабна връзка ключове от бюрото на библиотекаря и каза:

— Не лягай на земята още! Стой прав, да те виждам, докато заключваш вратата!

Когато се намираше между бюрото и портрета на Корнелий Ръдърфорд Сноу, вратата се отвори. Млада жена влезе с куп книги на ръце. Беше по-красива от торта с глазура от шоколад, украсена с карамелизирана портокалова кора и череши. Нямаше да понеса да видя как я застрелва. Не и нея.

8

Беше по-красива от шоколадово суфле, сервирано в лиможка купа на лиможка чиния, върху сребърен поднос, отразяващ светлина на свещи.

Вратата се беше затръшнала зад нея и тя беше направила няколко крачки, когато осъзна, че това съвсем не е типична картина за библиотека. Не можеше да види убития зад бюрото, но забеляза белезниците на дясната ми китка.

Заговори с прекрасния си гърлен глас, като актьор, който се обръща към публиката, докато другите актьори се правят, че не го чуват:

— Това пистолет ли е?

— Не е ли очевидно, че е пистолет?

— Би могло да е и играчка — каза тя. — Имам предвид истински пистолет ли е?

Размахвайки оръжието си срещу мен, той каза:

— Да ти покажа ли как мога да го застрелям?

Бях се превърнал в най-нежелания от присъстващите заложниците.

— Охо — изрече тя, — това е малко екстремно.

— Трябва ми само един заложник.

— И все пак — каза тя с умопомрачаваща самоувереност, — можеш просто да стреляш в тавана.

Убиецът и се усмихна с такава топлота, каквато бях почувствал аз по-рано на улицата. Всъщност беше даже по-силна и съдържаше доза възхищение.

— Защо шепнеш? — попита той.

— В библиотека сме — прошепна тя.

— Тези правила не важат. — Ти библиотекарят ли си? — попита го тя.

— Аз — библиотекар? Не. Всъщност…

— Значи нямаш власт да премахваш правилата.

— Това ми дава властта — заяви той и изстреля няколко куршума в тавана.

Тя погледна към прозорците, които показваха улицата само през процепите на щорите. После ме погледна и разбрах, че също като мен е разочарована от звука, който произведе изстрелът. Стените, подплатени от книги, абсорбираха звука. Отвън би се чуло като потисната кашлица.