Пророчество

Курортът и минералните извори на Сноу Вилидж, както и скипистите, плюс още хотели и приспособления за зимен спорт, привличат толкова много почиващи, че от средата на октомври до март населението нараства с шейсет процента. Палатките, походите, плаването с лодки и рафтингът привличат почти толкова туристи през останала част от годината. Есента пристига рано на Скалистите планини, но този септемврийски следобед не беше от освежаващо хладните. Приятно топъл въздух, спокоен като гъсто океанско дъно, в компанията на златно следобедно слънце потапяше Сноу Вилидж в магията на кехлибара.

Къщата на родителите ми е в отдалечен квартал и до центъра, където имах няколко поръчки, ходех най-често с кола.

По това време имах седемгодишен додж дейтона шелби зет. Като се изключеха майка ми и баба ми, все още не бях срещнал жена, която да обичам колкото тази малка спортна кола.

Не притежавам никакви умения в механиката, а нямам и талант да придобия такива. Не можех да си обясня как работи тази машина, точно както и не разбирах какво толкова и харесват на тая риба тон в касерол.

Вероятно харесвах този симпатичен малък додж заради формата му, изчистените линии, черния цвят, ивиците в есенно жълто. Беше като парченце нощ, спуснало се от небето, носейки следи от лунен прах.

По принцип не виждам романтика в неодушевените предмети, особено ако не стават за ядене. Доджът беше рядко изключение.

Стигнах до центъра — на този етап, без да се блъсна челно в някоя, незнайно за къде бързаща катафалка — и сдед няколко минути успях да намеря най-доброто място за паркиране.

Повечето от местата за паркиране на нашата главна улица — Алпайн Авеню, бяха едно до друго на тротоара, каквито по онова време гледах да избягвам. При небрежно отваряне на вратите на колите можеше да пострада моят шелби зет и да му се олющи боята. Приемах такива неща доста лично.

Предпочитах паркирането един зад друг и открих едно такова местенце срещу Сентър Скуеър Парк, който всъщност е квадратен и е в центъра на града. Оказва се, че колкото пищна е природата в планината, толкова хората в нея са семпли в изразяването си.

Паркирах шелбито зад едно жълто бусче пред Сноу Меншън — забележителност, отворена за посещения единайсет месеца в годината, но затворена през септември между двата основни туристически сезона.

Както обикновено понечих да изляза от страната на шофьора. Точно преди да го направя, някаква камионетка профуча покрай мен. Беше опасно близо и се движеше с два пъти по-голяма скорост от разрешената. Ако бях слязъл от колата секунди по-рано, щях да прекарам есента в някоя болница и да посрещна зимата с по-малко крайници.

Ако беше друг ден, щях да измърморя нещо за безразсъдството на шофьора и да си отворя вратата, вдишвайки праха, който е вдигнал. Но не и днес.

Понеже бях предпазлив, но надявам се не прекалено, се прехвърлих на мястото до шофьора и слязох откъм тротоара.

Веднага погледнах нагоре. Нямаше падащ сейф. Дотук добре.

Основан през 1872 година с пари от златни мини и железопътни релси, Сноу Вилидж е като открит музей на викторианската архитектура, особено градският площад — най-голямото постижение на активистите по запазване на ценностите. Четири блока от тухли и варовик, украсени с железни релси, с изпочупени и плесенясали корнизи над вратите и прозорците, обграждаха парка.

Градските дървета са широколистни — високи, островърхи и стари. Все още не бяха заменили летните си зелени премени за златистоесенни.

Трябваше да отида до химическото чистене, до банката и до библиотеката. Никоя от тези сгради не се намираше от страната на парка, където си намерих място за паркиране.

От трите най-много ме притесняваше банката. Случваше се банките да ги обират. Понякога загиват и случайни минувачи.

Благоразумието ми ме посъветва да оставя банката за утре.

От друга страна, въпреки че не бяха предизвиквали катастрофа, докато обработват вълнен костюм от три части, бях сигурен, че използват разяждащи, токсични, а най-вероятно и взривоопасни химикали.

В този ред на мисли, с тези тесни пътечки между дървените лавици, претъпкани с лесно запалими книги, библиотеката си е направо огнен капан.

И така, в чудене накъде да тръгна, стоях на тротоара, изпъстрен от слънчевата игра на листата.

Предсказанията на дядо Джоузеф за петте фатални дни не включваха какво точно ще се случи, така че нямаше как да подготвя защитен план. Така или иначе през всичките тези години се подготвях психически.

Тази подготовка обаче не ми донесе спокойствие. Въображението ми раждаше страх, който пълзеше надолу по гръбнака и стигаше до всички точки на тялото.

Когато бях вкъщи, уютът на дома и подкрепата на семейството ми ме спасяваха от страха. Сега се чувствах като на показ, уязвим, под прицел.

Параноята може да е в списъка на професионалните изкривявания на шпионите, политиците, наркопласьорите и ченгетата в големите градове, но не и в този на пекарите. Буболечките в брашното или липсата на горчив шоколад в килера не ни навежда на мисълта за коварен враг и всеобщ заговор срещу нас.