Пропастта на опрощението

— Искам да кажа, че повредите на Пътя — умишлено причинени, истински вандализъм — не са нещо необичайно. Катедралите могат да оставят пречки след себе си или да нарушат целостта на самия Път. Самата Хела също си казва думата. Каменни виелици… ледени прииждания… вулканични изригвания… всичко това може да направи Пътя временно неизползваем. Затова катедралите разполагат с пътно-ремонтни отряди. — Той изгледа остро събеседничката си. — Те работят пред катедралите. Но не прекалено далеч напред, а само колкото да успеят да приключат задачата си преди пристигането на тяхната катедрала, защото съществува риск резултатите от труда им да бъдат използвани от някой съперник. Няма да си кривя душата: работата е трудна и опасна, но изисква някои от уменията, които вие споменахте. — Потупа с подпухналите си пръсти по масата. — Работи се във вакуум, върху лед. Използват се инструменти за рязане и взривяване. За най-опасните задачи се програмират слуги.

— Това не е работата, която имам предвид — заяви Рашмика.

— Така ли?

— Както казах, мисля, че уменията ми ще бъдат много по-полезни в клерикална среда, каквато може да бъде намерена в някоя от археологическите изследователски групи.

— Може и да е така, но свободните места в тези групи са рядкост. Затова пък, поради естеството на работата, в пътно-ремонтните отряди непрекъснато се отварят нови.

— Защото непрекъснато умират хора?

— Работата е тежка. Но е работа. Дори и тук обаче съществуват различни степени на риск. Не би трябвало да е прекалено трудно да се намери нещо не толкова опасно, като залагане на експлозиви, нещо, при което няма даже да ви се налага да носите по цял ден скафандър. И така ще имате занимание, докато се освободи място в някоя от научните групи.

Рашмика разчиташе лицето на квестора. Засега не я беше излъгал.

— Не това исках — каза тя, — но тъй като няма друго предложение, ще трябва да го приема. Ако кажа, че съм готова да приема подобна работа, ще можете ли да ми намерите място?

— Ако смятах, че след това ще мога да живея със себе си… тогава, да, осмелявам се да кажа, че бих намерил.

— Убедена съм, че ще спите добре през нощта, квесторе.

— А убедена ли сте, че искате точно това?

Тя кимна, преди съмненията й да са проличали.

— Ако ви е възможно да започнете да действате по въпроса, ще ви бъда благодарна.

— Винаги има кого да помоля за услуга — рече той. — Но трябва да спомена нещо. От вигридските полупустинни земи ви търсят. Полицията не може да ви достигне тук, но отсъствието ви е било забелязано.

— Това не ме изненадва.

— Правят се предположения относно целта на мисията ви. Според някои била свързана с брат ви. — Зеленото създание вдигна поглед, сякаш внезапно заинтригувано от разговора. Сега момичето се увери, че наистина един от предните му крайници го няма. — Харбин Елс — продължи квесторът. — Така се казва, нали?

Нямаше смисъл да се преструва.

— Брат ми замина да търси работа на Пътя — призна Рашмика. — Излъгаха го какво ще се случи, казаха, че няма да му влеят от кръвта на първосвещеника. Никога повече не го видяхме.

— И сега чувствате нужда да разберете какво се е случило с него?

— Той ми е брат — отвърна простичко тя.

В такъв случай това може би ще представлява интерес за вас.

Квесторът бръкна под бюрото и извади оттам сгънат лист хартия.

Побутна го към своята събеседничка. Зеленото създание го проследи с поглед как се плъзна по гладката повърхност на бюрото.

Рашмика взе писмото и потри палец в червения восъчен печат, с който бе затворено. На печата бе изобразен релефно скафандър с разтворени като разпятие ръце, от които струи светлина. Печатът бе счупен, държеше се само в единия край на хартията.

— Какво е това? — попита тя, като се вгледа много внимателно в лицето на квестора.

— Пристигна по официални канали, от “Лейди Моруина”. Печатът е на Клоктауър.

“Това поне е вярно” — помисли си тя. Или поне квесторът вярваше искрено, че е така.

— Кога?

— Днес.

Това обаче беше лъжа.

— Адресирано до мен?

— Казаха ми да се погрижа да го видите.

Той гледаше надолу, не искаше да среща погледа й. Това я затрудняваше да разчете лицето му.

— Кой?

— Не е някой… аз… — Отново лъжеше. — Погледнах го. Не си мисли нещо лошо за мен — преглеждам цялата кореспонденция, която минава през кервана. Става въпрос за сигурността му.

— Значи знаете какво пише?

— Мисля, че е по-добре да го прочетете сама — отвърна той.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Хела, 2727 година