Пропастта на опрощението

Тя поглежда отново към морето. Няма представа дали това не е плод на въображението й, но й се струва, че броят и размерите на светещите петна са се увеличили. Сега вече наподобяват не толкова потопена флота от галеони, колкото цял потънал голям град. И петната като че ли пълзят към кея. Океанът може да я вкусва; микроскопични организми кръстосват между въздуха и морето. Те проникват през кожата, преминават в кръвта, в мозъка.

Тя се пита какво ли знае морето. То трябва да е усетило евакуацията: несъмнено е почувствало заминаването на толкова много човешки умове. Сигурно му липсват плувците и невронната информация, която носят. Нищо чудно да е усетило дори края на операцията по поддържането на пръстена: две-три малки парчета от бившата луна вече бяха цопнали във водата, макар и на доста голямо разстояние от тези острови. „Но какво ли знае всъщност за това, което предстои да се случи?” — пита се тя.

След това дава заповед на пеперудите. Един батальон се отделя от ръкава и се струпва пред лицето й. Сплитат крилца и образуват екран с назъбени контури, не по-голям от носна кърпа, и само крилцата по краищата продължават да трепкат във въздуха. Сега повърхността му променя напълно цвета си — става абсолютно прозрачна с изключение на виолетовия ръб. Тя извива глава и се вглежда във вечерното небе, отвъд пръстена от отломки. С един трик, резултат от съответни изчисления, пеперудите заличават пръстена и луната. Небето потъмнява постепенно, тъмнината става все по-черна, а звездите — все по-ярки. Тя насочва вниманието си към една от звездите, която избира след моментна концентрация.

Във въпросната звезда няма нищо забележително. Тя е просто най-близката до тази бинарна система, само на няколко светлинни години. Но сега се е превърнала в маркер, във водещата вълна на нещо, което не може да бъде спряно. Тя беше там, когато преди трийсет години евакуираха тази система.

Пеперудите изпълняват поредния изчислителен номер. Пред лицето й образът на звездата зад екрана се увеличава. Тя става все по-ярка, докато започват да се появяват цветове. Звездата вече не е бяла, не е дори синьо-бяла, а с отчетлив зелен цвят.

Нещо не е наред.

ЕДНО

Арарат, Системата пе Еридани А, 2675 година

Скорпион държеше под око Васко, който плуваше към брега. През цялото време си бе мислил какво ли е да потънеш, какво беше усещането от плъзгането през неосветените морски дълбини. Казваха, че ако трябва да умреш, ако нямаш избор, удавянето не е най-ужасният начин да го направиш. Чудеше се откъде някой можеше да е сигурен в това и дали то се отнасяше и за прасетата.

Мислите му се въртяха все още в тази посока, когато лодката плавно спря, но електрическият извънбордов мотор продължи да работи, докато не го изключи.

Скорпион пъхна пръчка във водата и с нейна помощ прецени, че на това място не беше по-дълбока от половин метър. Беше се надявал да открие някой от каналите, който да им позволи да се приближат максимално към острова, но очевидно трябваше да се задоволи с това положение. И да не беше договорил мястото на срещата с Васко, вече нямаше време да се връща назад, за да продължи да търси нещо, чието откриване беше проблемно дори при чисто море и ясно небе.

Скорпион тръгна към носа на лодката и хвана обвитото с прозрачен найлонов слой въже, което Васко беше използвал като възглавница. Уви здраво единия му край около китката си и прескочи през лодката с едно-единствено гъвкаво движение. Цопна в плитчината — бутилковозелената вода стигаше едва до коленете му. Почти не усети студенината й през дебелата кожа на ботушите си. След като скочи, лодката се понесе бавно по водата, но с едно дръпване на китката си той я изви така, че отмести носа й с няколко градуса. После тръгна във водата, приведен силно напред, за да я дърпа. Камъните по дъното бяха предателски хлъзгави, но този път кривите крака му свършиха добра работа. Вървя така, без да нарушава ритъма си, докато водата вече едва стигаше до средата на ботушите му и усети как лодката започна да стърже по морското дъно. Направи още десетина крачки към брега, като я дърпаше, но не посмя да продължи нататък.

Видя, че Васко бе стигнал до плитчините. Младият мъж спря да плува и се изправи във водата.

Скорпион се върна в лодката. Разяденият от корозията метал се лющеше под дланта, с която стисна корпуса й край перилото. Лодката бе на вода повече от сто и двайсет часа и това вероятно щеше да бъде последното й пътуване. Той се пресегна и пусна малката котва. Можеше да го направи по-рано, но котвите бяха също толкова податливи на ерозията, колкото и корпусът. Прекаленото доверие в тях не водеше до нищо добро.

Хвърли още веднъж поглед към Васко. Той внимателно избираше къде да стъпва на път към лодката, разперил встрани ръце за равновесие.