Пропастта на опрощението

— Както изглежда, преследва ви малка група инхибиторски машини — продължи той. — Не толкова голяма, колкото глутницата, която ни погна от Делта Павонис, но не е и нещо, на което може да не обръщате внимание. Приключихте ли с тестването на хипометричното оръжие? Сега това трябва да стане приоритетната ви задача. Няма да е лоша идея да включите в действие и останалата част от машинарията. — Рьомонтоар направи пауза, образът му се разкъса и после отново се събра. — Има нещо, което трябва да знаете — додаде той. — Провалът беше мой. Няма нищо общо с броя на оръжията от оръжейната в нашия арсенал. Дори да ми ги бяхте дали всичките, изходът щеше да е същият. Всъщност стана по-добре, че не ми ги дадохте. Инстинктът ти свърши добра работа, мистър Пинк. Радвам се, че можахме да поговорим, преди да тръгна. Все още имате шанс. — Усмихна се; изражението му изглеждаше насилено както винаги, но Скорпион го посрещна с благодарност. — Може да се изкушите да отговорите на тази трансмисия. Препоръчвам ви да не го правите. Вълците ще опитват да установят по-точно позицията ви и един ясен сигнал няма да ви направи добра услуга. Довиждане и късмет.

Това беше краят на предаването.

— Мистър Пинк ли? — учуди се Васко. — Кой е мистър Пинк?

— С него се познаваме отдавна — промълви Скорпион.

— Той не каза нищо за себе си — намеси се Хури. — Не каза какво мисли да прави.

— Не мисля, че го е сметнал за уместно — поясни Скорпион. — Ние не можем да направим нищо, за да им помогнем. А те направиха каквото могат за нас.

— Но то не беше достатъчно добро — заяви Малинин.

— Може би — отвърна Скорпион. — Но въпреки това беше по-добро от нищо, ако питаш мен.

— Той спомена за някакъв разговор — каза Хури. — С какво беше свързан?

— С мен и мистър Клок — отговори Скорпион.

Хела, 2727 година

След като й взе кръв, главният лекар я заведе до стаята й. Беше малко помещение, намиращо се на около една трета от височината на Клоктауър. Имаше прозорец с витраж, малко легло със спартански вид и нощна масичка. Към стаята имаше малко разширение с умивалник и тоалетна.

— Надявам се, не сте очаквали лукс — каза Грьолие.

— Не съм очаквала нищо — увери го Рашмика. — Допреди няколко часа очаквах, че ще работя в ремонтна група за “Желязната Катрин”.

— В такъв случай не можете да се оплачете, нали?

— Не съм имала подобни намерения.

— Изиграйте правилно картите си и ще ви осигурим нещо по-добро.

— Това е всичко, от което се нуждая.

Грьолие се усмихна и си тръгна. Тя не каза нищо, когато той излезе. Не й хареса, че й взе кръв, но нямаше как да откаже. Не ставаше въпрос само за това, че й се гадеше от цялата работа около църквите и кръвта — знаеше прекалено много за индоктриналните вируси, които бяха неотменна част от адвентистката вяра — а и за нещо друго, нещо, свързано със собствената й кръв и усещането, че е била насилена, когато изтеглиха част от нея за изследване. Спринцовката беше празна, преди да изтегли кръвта, което означаваше — но само при условие че иглата беше стерилна, — че не беше опитал да вкара във вените й индоктриналния вирус. Това щеше да бъде насилие от друг тип, но не непременно по-лошо от първото. Мисълта, че беше взел от кръвта й, беше не по-малко разстройваща.

Но защо този факт я притесняваше толкова? Постъпката беше съвсем логична, поне на територията на “Лейди Моруина”. Всичко тук се управляваше от кръвта, затова нямаше как да се възпротиви на искането да й вземат кръв за изследване. Трябваше да бъде благодарна, че бяха спрели дотук.

Но не изпитваше благодарност. По-скоро изпитваше страх, без да знае защо.

Седна в самота. Сред тишината в стаята, окъпана в гробовната светлина, влизаща през цветните стъкла на прозореца, Рашмика се почувства отчайващо самотна. Дали всичко дотук не беше грешка? Сега, след като се беше озовала в самото й сърце, църквата вече не й се струваше толкова далечен, абстрактен обект. Приличаше й повече на машина, на нещо, способно да вреди на онези, които се отклоняват прекалено близо до собствените й движещи се части. Въпреки че никога не се беше стремила конкретно към Куейч, беше станало очевидно, че само някой от намиращите се особено високо в адвентистката йерархия ще е в състояние да разкрие истината за Харбин. Беше предвидила обаче, че пътят дотам ще е опасен и ще изисква много време. Беше се примирила, че я чака дълго, бавно, обезсилващо волята разследване, трудно напредване през пластовете на администрацията. Очакваше да започне като работник, разчистващ пътя, от възможно най-ниската позиция.

Но се беше озовала тук, в пряка служба на Куейч. Трябваше да е щастлива от късмета си. Вместо това се чувстваше манипулирана, сякаш се беше подготвила да играе честно някаква игра, но друг бе замижал, за да й даде възможност да победи. На едно ниво й се искаше да обвини Грьолие, но знаеше, че той не е единственият. Имаше още нещо. Дали беше изминала целия този път, за да намери Харбин или за да се срещне с Куейч?

За първи път не беше съвсем сигурна.