Пропастта на опрощението

Започна да прелиства куейчистката литература, търсейки нещо, което да й помогне да разкрие загадката. Но литературата представляваше обичайният боклук, който беше презряла от момента, когато се бе научила да чете: изчезванията на Халдора като послания от Бог, наближаване на някакво неопределено събитие, чиято природа зависеше от функцията на текста, в който се споменаваше за него.

Ръката й се поколеба върху корицата на една от брошурите. Тук беше изобразен адвентисткият символ: странният скафандър, излъчващ светлина, видян като силует на фона на изгряващото слънце, като светлинните лъчи се удрят в отворите му. Скафандърът имаше любопитен изглед, сякаш беше запоен и нямаше видими снадки или шевове. Сега вече в нея не остана никакво съмнение, че това бе същият костюм, който видя в мансардата на първосвещеника.

После се замисли за името на катедралата: “Лейди Моруина”.

Разбира се. Всичко дойде на мястото си в главата й с ослепителна яснота. Моруина беше любимата на Куейч преди идването му на Хела. Всеки, който беше чел тяхното писание, го знаеше. Всички знаеха също така, че с нея се беше случило нещо ужасно, докато била затворена в някакъв странен скафандър. Скафандър, който бил всъщност инструмент за наказание, изобретен от ултрите, за които бяха работили Куейч и Моруина.

Същият костюм, който беше видяла в мансардата; същият, който я беше накарал да се почувства толкова зле.

Тогава беше прогонила този страх като необясним, но сега, докато стоеше съвсем сама, мисълта, че се намира в една и съща сграда с костюма, я изпълни с ужас. Искаше й се да бъде колкото се може по-далеч от него.

“В него има нещо” — помисли си Рашмика. Той беше нещо повече от прост инструмент за сплашване на идващите да преговарят.

Един глас се обади:

[Да. Да, Рашмика. Ние сме вътре в костюма.]

Тя изтърва брошурата и ахна от ужас. Гласът не беше плод на въображението й. Беше тих, но съвсем ясен, абсолютно точен. А липсата на резонанс показваше, че бе прозвучал в главата й, а не в стаята.

— Нямам нужда от това — произнесе на глас тя, с надеждата да разруши магията. — Грьолие, копеле такова, в онази игла имаше нещо, нали?

[На иглата нямаше нищо. Ние не сме халюцинация. Нямаме нищо общо с Куейч или неговото писание.]

— Тогава кои сте, дяволите да ви вземат?

[Кои сме ли? Знаеш кои сме, Рашмика. Ние сме тези, заради чието намиране измина целия този път. Ние сме сенките. Ти дойде да преговаряш с нас. Не си ли спомняш?]

Тя изруга, после заудря главата си във възглавницата върху леглото.

[Това няма да доведе до нищо добро. Моля те, престани, преди да си се наранила.]

Тя изръмжа и затисна с юмруци главата си от двете страни.

[Това също няма да помогне, Рашмика. Наистина ли все още не разбираш? Ти не полудяваш. Ние просто намерихме начин да стигнем до главата ти. Разговаряме също така и с Куейч, но цялата тази машинария в главата му не му помага. Трябва да бъдем дискретни, да му шепнем, когато е сам. Но ти си различна.]

— В моята глава няма никаква машинария. И не знам нищо за никакви сенки.

Гласът промени тона си, настройвайки тембъра и резонанса така, че да звучи сякаш малък, спокоен приятел шепне поверителни неща в ухото й.

[Но ти наистина знаеш, Рашмика. Просто още не си си припомнила. Ние виждаме всички барикади в главата ти. Те започват да падат, но все още е нужно известно време. Всичко обаче е наред. Дълго чакахме, докато намерим приятел. Можем да почакаме още малко.]

— Мисля, че се налага да повикам Грьолие — заяви Рашмика.

Преди да излезе, главният лекар й беше показал как да получава достъп до пневматичната система за интеркома на катедралата. Тя се приведе над леглото, към нощната масичка. Над нея имаше закрито с решетка табло.

[Не, Рашмика] — предупреди я гласът. — [Не го викай. Той просто ще се вторачи още по-съсредоточено върху теб, а ти не искаш това, нали?]

— И защо? — попита момичето.

[Защото тогава ще открие, че не си тази, за която се представяш. А точно това не искаш в никакъв случай.]

Ръката й се поколеба над бутона. Защо да не го натисне и да не повика главния лекар? Копелето определено не й харесваше, но гласовете в главата й й допадаха още по-малко.

Но това, което спомена гласът, й напомни за взетата кръв. Представи си Грьолие, докато изтегляше червената същност от тялото й за изследванията си.

[Да, Рашмика, това е само част от всичко. Все още не го виждаш, но след като анализира кръвта ти, го очаква истински шок. Но може да остави нещата дотук. Нали не ти се иска да започне да се прокрадва в главата ти със скенери? Тогава ще намери нещо действително интересно.]

Ръката й все още висеше над интеркома, но Рашмика вече знаеше, че няма да натисне бутона. Гласът имаше право: онова, което наистина не желаеше, беше Грьолие да прояви още по-голям интерес към нея, който не се ограничава само с вземането на кръвни проби. Не знаеше причината за това; достатъчно беше обаче да знае, че не иска.

— Страх ме е — призна тя и отдръпна ръка от нощната масичка.

[Не е нужно. Ние сме тук, за да ти помагаме, Рашмика.]

— На мен ли? — учуди се тя.