Плът

— Снощи излезе със съквартиранта на Роланд и не се прибра. Днес следобед минах покрай общежитието, за да попитам Роланд дали знае нещо. За пръв път всъщност разговарях с него. Каза, че са отишли в някакъв мотел в Марлоу, но не му повярвах — тя погледна изморените, знаещи очи на Джейк. — Мисля, че Роланд я е убил. Вероятно е убил и Джейсън, съквартирантът му. Може и Джейсън да е в играта… Но не ми се вярва.

— Какво стана след като разговаря с Роланд?

— Отидох при един приятел. Вечеряхме. След това тръгнах пеша към вкъщи. У дома беше тъмно. Под вратата на Хелън не светеше. Реших, че е заспала, но… Вероятно вече е била мъртва. Роланд сигурно се е криел някъде. Качих се в стаята си и заспах. Той ме събуди. Успя да ми надене белезници на едната ръка. И сложи лепенка на устата ми. Беше гол. Помислих си, че иска, нали разбирате, да ме изнасили. Искам да кажа — бях сигурна, че това иска да направи, а не да ме убие. Защото тогава нямаше да си губи времето с белезниците и тиксото. Както и да е. Бихме се и аз… го ослепих — дясната й ръка пусна чашата с кафе. Вдигна палеца и го заразглежда. — Измих се — промърмори тя. — Марта ми посочи къде. Тя намери и ключ, който отключи белезниците. Даде ми и жилетката си. Много е мила.

— Казваш, че Роланд е бил гол.

— Носеше колан. Това бе всичко.

— Забеляза ли нещо необичайно във външния му вид?

Тя погледна Джейк и вдигна вежди.

— Искаш да кажеш — някаква татуировка или белег по рождение?

— Успя ли да видиш гърба му? Или да го докоснеш?

— Май не. Защо?

— Чудя се дали не е имал някаква подутина или рана на гръбнака.

— Представа нямам. Не забелязах. Защо?

— Това е дълга история. Бих предпочел да не се впускам в подробности. Какво стана, след като му извади окото?

— Измъкнах се. Спуснах се надолу да предупредя Хелън. Но тя бе… — Алисън прехапа долната си устна. Разтърси глава.

— После излезе навън? — подсказа Джейк.

— Да. Спуснах се и разбих прозореца към кухнята на професор Тил и той дойде на помощ.

— Да. Разбирам. Той ми разказа какво е последвало. Поне до момента, когато си се втурнала към патрулната кола.

— Ами това е почти всичко. Роланд за малко да ме хване, но аз подкарах колата и… Когато го видях за последен път, лежеше на паважа. Дойдох тук в полицейския участък и разказах на Марта какво е станало. Тя изпрати полицейска кола и линейка към къщата и се обади по телефона на някого.

— Звъннала е на шефа. Той — на мен. И аз пристигнах. В състояние ли си да ми опишеш този Роланд?

— Ами… на около осемнадесет години. Мършав. Висок — един и седемдесет или там някъде. Черни коси. Без едно око и без два пръста на лявата ръка, както и с прободна рана на лявата гърда.

— Няма да стигне далеч в това състояние.

— Предполагам, че не.

— Забеляза ли дали разполага с кола?

— Не мога да кажа. Имаше фолксваген костенурка пред къщата. Почти налетях отгоре му с полицейската кола. Нищо чудно да не е била негова, но…

— Жълт, със знаменце на антената? — не се стърпя Джейк от вълнение. Прилошаваше му.

— Не знам за знаменцето, но почти съм сигурна, че колата беше жълта.

— Господи! — промърмори той.

— Какво има?

— Значи е бил той. Днес следобед се е опитал да отвлече дъщеря ми.

Алисън се удиви:

— Дъщеря ти?

— Тя избягала от него.

— Божичко! Но сега е добре, нали?

— Да. Изплашила се е, но сега е добре.

— На колко години е?

— Четири и половина. Живее с майка си — Джейк се зачуди защо прибави последното. Изправи се. — Време е да тръгвам да диря този тип, Алисън. Имаш ли къде да преспиш?

— В къщата — отвърна тя.

— Не мисля, че е подходящо.

— Професор Тил има свободна стая на долния етаж.

— Вероятността Роланд отново да се появи е минимална, но смятам, че докато не узнаем къде е…

— Искаш да кажеш, че е по-добре да изчезна за известно време?

— Да, за да си в безопасност.

— Не знам. Сигурно мога да отседна в мотел, но чантата ми не е у мен…

— Добре дошла си у дома. Мен така и така няма да ме има.

— Благодаря, но…

— Няма нищо неудобно. В хладилника има ядене и пиене. А и така ще знам къде си и няма да се тревожа за теб.

Тя леко се усмихна.

— Бихте се тревожили за мен?

— Да.

— Приятно е да го чуя — прошепна тя.

Джейк усети, че се изчервява.

— Е, все пък ти си главният ни свидетел.

Алисън вдигна чашата кафе, която все още бе пълна.

Напуснаха кабинета на Барни и се върнаха при диспечерката.

— Ще взема Алисън със себе си — обяви Джейк.

Алисън остави чашата с кафе на бюрото на Марта.

— Благодаря, че ми услужихте с жилетката — каза тя. — И че ми помогнахте.

— Няма нищо, скъпа.

Алисън започна да разкопчава жилетката.

Марта вдигна ръка.

— Задръж я. Ще настинеш — като се ухили, Марта добави. — А и нали не искаш на Джейк да му хрумнат някакви идеи? Не, че не е перфектният джентълмен… Ще мия върнеш по-късно.

Алисън отново й поблагодари.

Излязоха и отидоха до колата на Джейк. Алисън се настани до шофьорското място. Докато заобикаляше колата, Джейк се огледа наоколо. Не видя други автомобили да се движат по близките улици. Не различи и паркиран фолксваген. Влезе и запали двигателя.

— Не си забелязала никого зад себе си, когато идваше насам, нали? — попита той.