Плът

Днес бе облякъл спортно карирано сако с крещящи цветове и една от неизменните си парцаливи тениски. Този път на тениската в телесен цвят бе изрисувана продълговата прободна рана с изобилие от ярка кръв и разпилени черва.

— Мога ли да седна при теб? — попита той.

— Опитвам се да уча.

Кимвайки, той придърпа оранжев пластмасов стол и се настани срещу нея.

Дана заби поглед в книгата.

— Какво според теб е „сила в зелен фитил“?

— Звучи ми като плесенясал дренаж.

— Голяма помощ ми оказа, няма що.

Роланд се наведе напред и опря лакти на масата.

— Чу ли какво е станало в ресторанта „Оукуд“?

— Защо не отидеш да хапнеш нещо? Приличаш на…

— … Жив труп — довърши той.

— Точно.

— Благодаря.

Той се ухили. Кривите му зъби приличаха на изкуствени — като онези, които се купуват за маскарада в навечерието на празника на Вси Светии.

Дана не разбираше как Джейсън го търпи за съквартирант. А още по-малко — как може да са приятели.

— Значи не си чула.

— Какво да чуя?

— За избиването.

— А, избиване. Това обяснява блясъка в очите ти.

— Станало е извън града. При оня стар ресторант „Оукуд“. Мъж и жена дошли от Лос Анджелис с намерението да го отворят наново. Мястото не работи от години — откакто няколко от постоянните посетители опънали петалата, след като яли там. Отровили се — той размърда тънките си черни вежди. Излъчваше доволство. — Та снощи били там да пооправят, но мъжът напълно превъртял и прострелял жена си с пушката в главата. В този момент се появило някакво ченге и му видяло сметката.

— Точно неща, по каквито си падаш — отбеляза Дана.

— Възхитително, нали?

— Жалко, че не си бил там да гледаш.

— Така е. Отидох сутринта, но ченгетата бяха отцепили мястото — той сви рамене. — Но труповете сигурно вече са откарани.

— Наистина е сигурно.

— Ама нямаш идея как ми се ще да погледна вътре. Чат ли си? Може още да не са почистили. Представяш ли си само какво остава от човек, получил куршум право в главата, а? Нищо чудно парчета от черепа и мозъка на жената да са още по стените…

— Престани.

— Както и да е. Помислих си, че по-късно мога пак да опитам да вляза. Ако ченгетата са се разкарали. Имаш ли нещо против да ми заемеш фотоапарата си, твоя Полароид?

Дана го погледна втренчено и усети как се изчервява.

— Какво те кара да мислиш, че имам Полароид?

— Просто знам. Е, ще ми го дадеш ли?

— Отрепката му с отрепка. Показал ти е снимките, нали?

— Разбира се. Нали сме съквартиранти.

Устата й пресъхна. Вдигна кафето с трепереща ръка и отпи. Трябваше да се досети, че Джейсън няма да спази обещанието си. На кого ли друг ги е показал? На всички от общежитието? Тя искаше да изгори проклетите снимки, но Джейсън обеща, че няма да ги покаже никому.

Можеше да си представи как Роланд Тъпака им се наслаждава.

— Какво ще кажеш? Ще ми го дадеш ли?

— Ще убия оная отрепка!

Роланд се изхили.

— Ще ми позволиш ли да гледам, докато го правиш?

Роланд едва ли им се бе наслаждавал чак толкова, помисли си тя. Дори може да не са му се сторили интересни, защото не се виждат нито черва, нито изкривени крайници. Освен ако не си ги е представял с болното си въображение. Което беше доста вероятно.

— Ходил ли си при психиатър заради тези твои проблеми? — осведоми се Дана.

— Психиатър ли? При онези, дето се ровят в мозъка? Между другото знаеш ли как го правят? Първо ти продупчват черепа, за да го отделят от мозъка, после…

— Стига.

Роланд млъкна, а тя продължи:

— Какво ти става? Знам, че си съквартирантът на Джейсън, и че сте приятели. И вероятно трябва да се държа мило с теб, сякаш си човешко същество. Но той не е наоколо, така че се престани. Какво ти става, а? Просто съм любопитна. Или си напълно смахнат, в което се съмнявам, или цялата тази мания за кръв и черва е нещо като игра. Но ако е игра, трябвало е да я преодолееш поне преди пет години.

По време на нейния изблик Роланд бе дръпнал лакти от масата и се бе отпуснал назад. Изглеждаше потресен. Дребните му очички бяха широко отворени, а устата — зяпнала.

— Знаеш ли защо се държиш по този начин? — продължаваше Дана. — Аз имам идея. Тя се свежда до следното. Страх те е.

Роланд погледна през рамо, за да се увери, че никой не ги слуша. Наоколо нямаше хора.

— Страх те е, че никой няма дори да забележи съществуването ти, ако не обикаляш наоколо и не се държиш като смахнат. Хората поне те забелязват. Не им харесва това, което виждат, но поне те забелязват. Това — първо. И второ — вкопчил си се за тази кръв и тези черва, защото искаш уж да се надсмееш над онова, което те плаши най-много — смъртта. Подиграваш се на болката и смъртта, защото искаш да си внушиш, че не съществуват. Защото мисълта за тях те ужасява.

Дана спря. Облегна се на стола, скръсти ръце и го загледа втренчено.

— Ти си луда — промърмори той.

— Снощи в онзи ресторант са били убити истински хора — налагаше си да говори спокойно. — Това е било действителността — ако всичко, което ми разказа е така.

— Да…

— Истинско, Роланд, а не като в онези глупави филми, които толкова харесваш. Просто така си си глътнал акъла, че се налага да защитиш крехката си психика като омаловажаваш случилото се.