Плът

Точно така, призна той. Колко пъти бяха показвали как Хинкли стреля по Рейгън? Или как совалката „Челинджър“ красиво се издига във въздуха и гръмва. И всеки път, когато започват да го показват, се надяваш, че този път ще е по-различно. Надяваш се, че са променили сценария и Хинкли маха с ръка вместо да стреля, а „Челинджър“ заминава в орбита, и ти се втурваш в кухнята, а Смелцър и съпругата му са заети с чистенето на пода и те гледат, сякаш си полудял. Но сценарият никога не се променя. Всеки път е точно така, както е било и предишният, независимо колко силно желаеш нещо да се промени.

Те не чистят пода. Тя лежи — от лицето й е останала само брадичката, а Смелцър е наведен над нея. Боже Господи! Какво прави?

Не, не искам да мисля за това. Днес е свободният ми ден. Защо и паметта ми не си даде еднодневен отдих? След около час ще взема Кими. Това ще ми помогне. Много. Но първо да звънна на Епългейт и да разбера кога ще е готов с резултатите от аутопсията на Смелцър. Оня тип вероятно е бил дрогиран. Това е почти единственото логично обяснение за поведението му. Да я яде! Господи!

Но как да свърже наркотика с микробуса? Двата инцидента трябва да са свързани по някакъв начин. Но по какъв?

Джейк приключи с душа, облече се и си направи нес кафе. После звънна в моргата.

— Бети? Джейк е на телефона.

— Как си, човече?

— Крепя се.

— Чух за снощи. Било е доста неприятно, предполагам.

— Имал съм и по-добри случки.

— Довечера съм свободна, ако имаш нужда от малко любов.

— Благодаря за поканата.

Представата на Бети за „малко любов“ всъщност беше изтощително занимание. Тя бе двадесет и две годишна руса красавица. Беше шампионка по гимнастика в гимназията, а сега бе прехвърлила изпълненията си в спалнята. Наистина беше страхотна. Няколкото срещи се бяха оказали истински приключения, но и крайно изтощителни. А след това някак съжаляваше за времето, прекарано с нея.

Сега бе доволен, че има извинителна причина, за да я избегне.

— Опасявам се, че не мога довечера. Тази събота и неделя съм Кими.

— Обади се, ако промениш решението си все пак.

— Ще го имам предвид. Стийв наоколо ли е?

— Днес няма да идва.

— Майтапиш се.

— Не бих си го позволила с теб, човече. Още рано сутринта му звънна доктор Уилис, следователят от Марлоу. Уилис искаше Стийв да огледа някакъв труп, на който са се натъкнали.

— Имаме си достатъчно наши трупове.

— Уилис и Стийв са стари приятели. А Уилис има истинска спортна площадка зад къщата си. Май няма да е само професионална консултация. А и Стийв взе такъмите си за голф.

— Чудесно. А утре е събота.

— Предупреди ме, че ще звъннеш. Каза да ти предам, че утре сутринта със сигурност ще е тук и веднага ще се захване с твоя човек.

— Добре.

— Сигурен ли си за довечера? По кое време си ляга хлапето ти?

— Не съм много във форма.

— Мога да ти помогна да се оправиш. Е, добре, както решиш.

— Ще се чуем след време — каза Джейк. — Не си давай много зор.

— Ти също.

Той затвори.

Петнадесет минути по-късно вкара колата в кръговата алея пред къщата и я спря зад червено Порше с регистрационни номера, на които пишеше „На ББ“.

Колата на ББ щеше да изглежда най-добре, забита в някое дърво, помисли си Джейк. Веднага изпита вина. В края на краищата тя бе майката на Кими. И Кими я обичаше. Лош вкус от страна на хлапето. Но човек обича майката, която му се е паднала, дори да е мръсница.

Гърдите му бяха стегнати, а устата — пресъхнала, когато стъпи на предната веранда и натисна звънеца. От вътре се чуваше тиха музика — началото на Петата симфония на Бетховен.

Харолд Стандиш отвори вратата. Отстъпи, вдигна ръцете и помоли:

— Не стреляй.

Джейк го изгледа. Шегата на мъжа не му се бе сторила смешна още първия път, когато я пробута преди повече от година. С всяко повторение ставаше все по-малко забавна. Днес сутринта на Джейк му се прииска да отскубне тънките мустачки на Харолд.

— Занасям се — продължи невъзмутимо Харолд. — Хайде, Влизай. Жената приготвя Кими за големия ден.

Джейк влезе в облицованото с мрамор фоайе.

Харолд се отправи към всекидневната като вървеше настрани. Продължаваше да се усмихва, без да откъсва поглед от Джейк. Очевидно се страхуваше да му обърне гръб. Джейк никога не бе отправял остра дума по адрес на мъжа и определено никога не го бе заплашвал или нападал. Но Харолд знаеше какво е сторил. И очевидно съзнаваше какво заслужава.

Харолд обаче не допускаше че Джейк не винеше него за ситуацията. Може би щеше да е по-различно, ако бе съблазнил Барбара с красивата си външност или чар. Но Харолд бе мършав човек с оредяваща коса и гърбав нос. Бе привлекателен колкото полска мишка. Беше мижитурка. Мижитурка, която изкарва доста пари като кърпи зъби. Барбара, а не Харолд, бе истинската съблазнителка.

Тя не бе изоставила Джейк заради мъж. Беше го зарязала заради приличен банков влог и мечтаните пластмасови кредитни карти. Харолд бе като излишен багаж, пристигнал заедно с хубавите вещи.

Ако не беше Харолд, щеше да е друг като него.

Барбара бе тази, която заслужаваше…

— Да ти донеса ли кафе? Кекс? — предложи Харолд.

— Не, благодаря.